Червеношийката

Написах писмото на Хелена, отворих манерката, извадих навитите на руло документи на Синдре Фауке и на тяхно място пъхнах писмото. После издълбах името и адреса й с байонета и излязох в тъмната нощ. Но веднага усетих жегата. Вятърът дърпаше и късаше униформата ми, небето над мен приличаше на мръсножълт свод и същевременно над далечното пращене на пламъците се чуваше пукащо се стъкло и крясъци на хора, които вече нямаха къде да избягат. Картината почти съвпадаше с представата ми за ада. Вече не падаха бомби. Вървях по улица, изгубила облика си на такава — представляваше само ивица асфалт с купчини руини. Виждаше се единствено обгоряло дърво, протегнало клони към небето, подобни на пръстите на вещица. И горяща къща. Оттам идваха писъците. Доближих се. Жегата започна да пари в дробовете ми, като вдишвах. Обърнах се и погледнах към пристанището. Точно тогава се появи тя, момиченцето с черните обезумели от ужас очи. Задърпа униформата ми, крещейки в гърба ми.

— Meine Mutter! Meine Mutter!104

Продължих да вървя, неспособен да направя нещо. На висок етаж забелязах скелет на човек, обвит от пламъци, застанал с по един крак от всяка страна на перваза. Но момичето продължи да върви по петите ми, не спираше да крещи и отчаяно да ме моли да помогна на майка й. Понечих да ускоря крачка, но тя ме сграбчи с детските си ръчички — не искаше да ме пусне — и аз я повлякох със себе си надолу към морето от пламъци. И така вървяхме, причудлива процесия, двама души, свързани на път към гибелта.

Плачех, да, плачех, но сълзите ми се изпаряваха с появата си. Не знам кой от двама ни — аз или Даниел — спря и я вдигна на ръце, но аз се обърнах, занесох я в спалното помещение и я завих с одеялото си. После свалих матрак от друго легло и легнах на пода до нея.

Така и не узнах името й, не разбрах и какво стана с нея, защото през нощта тя изчезна. Но съм сигурен, че тя ми спаси живота. Защото реших да не губя надежда.

Събудих се в умиращ град. Повечето пожари все още горяха с пълна сила, пристанището бе напълно опустошено и корабите, пристигнали с провизии или за да евакуират ранени, останаха в Аусеналстер, без да могат да акостират.

Едва вечерта пристанищните работници разчистиха място, където да разтоварят корабите и аз забързах натам. Обикалях от един на друг, докато намерих каквото търсех — кораб за Норвегия. Казваше се „Ана“ и пренасяше цимент за Северна Норвегия. Много удобна дестинация, защото не допусках да изпратят там заповедта за издирването ми.

Вместо обичайния немски ред цареше пълен хаос, а командите, меко казано, бяха неясни. Двете букви „S“ на яката на униформата ми направиха все пак впечатление и сравнително лесно се качих на борда. Убедих капитана, че назначението, което му показвам, налага незабавно да се явя в Осло, а при създалите се обстоятелства това означава да пътувам с „Ана“ дотам и оттам с влак до столицата.

Пътуването продължи три денонощия; на слизане от кораба показах документите си и ми дадоха знак да продължа. Взех влака за Осло. Цялото пътуване трая четири денонощия. Преди да сляза от влака, в тоалетната се преоблякох с дрехите, които взех от Кристофър Брокхард. И се приготвих за първото си изпитание. Тръгнах по улица „Карл Юхан“. Валеше ситен дъждец и беше топло. Две девойки, хванати под ръка, идваха срещу мен и се изкискаха на висок глас, като се разминахме. Адът в Хамбург изглеждаше на светлинни години оттук. Сърцето ми ликуваше. Върнах се в любимата си страна и се чувствах прероден.

Подадох документите си за самоличност на рецепциониста в хотел „Континентал“, той ги провери щателно и ме погледна над очилата:

— Добре дошли в нашия хотел, господин Синдре Фауке.

Лежах по гръб върху леглото в жълтата хотелска стая и гледах втренчено тавана, слушайки шума от града навън. Усещах вкуса на новото ни име. Синдре Фауке. Беше необичайно, но ми хрумна, че това може някак да проработи.