Четвъртото измерение

— Интригуващ въпрос. И ако не се поставя под съмнение твоят характер, такава дилема наистина изглежда в света на възможното. Но подозирам, че моралната ти загриженост стига по-надълбоко: подозирам, че мислиш за теб и Ребека. Дори ако в тази вселена ти не си я тормозел сексуално, чудиш се дали съществува някаква вероятна вселена, в която си го извършил.

Кайл рязко се отпусна в стола си. Чийтах беше прав. Един път и проклетата машина да е права.

Коварно нещо беше човешкият ум. Самото обвиняване в нещо беше достатъчно, за да го накара да работи, дори срещу себе си.

И имаше ли такава вселена? Вселена, в която той действително се е промъквал в стаята на собствената си дъщеря след полунощ и е правил тези ужасни неща с нея?

Не тук, разбира се. Не в тази вселена. Но в една друга — такава, в която навярно не се е реализирал професионално, в която контролът върху живота му се е изплъзнал, в която е пиел повече, отколкото трябва, в която той и Хедър все още са се борили с мизерията — или в която рано се е развел или е бил вдовец и собствената му сексуалност не е намирала нормален отдушник.

Възможно ли беше да съществува такава вселена? Възможно ли беше спомените на Беки, макар и фалшиви в тази, да са отражение на една друга реалност? Възможно ли е сега чрез някакво квантово разсейване тя да имаше достъп до спомените от един паралелен свят, също както квантовият компютър има достъп до информация от други линии на времето?

Ала не беше ли самото хрумване, че е прелъстил дъщеря си, напълно нелепо, невъзможно, немислимо като метеор, паднал върху главата му някъде в Антарктика?

Кайл стана и направи нещо, което никога преди не бе правил. Излъга Чийтах:

— Не — каза той. — Не, изобщо не си прав за това.

Излезе от лабораторията, а светлините автоматично загаснаха след него.

Може би, мислеха някои, кентавърийците просто си бяха взели един ден отпуск там, в техния свят, или искаха да поставят нещо като точка на завършеното послание. Ако случаят беше такъв, новото послание щеше да дойде в 6,36 часа следобед на следващия ден, петък, 28-ми юли.

Хедър прекара повечето от тридесетте и един междинни часа в срещи с репортери; предишната нощ извънземните послания отново бяха излезли на първите страници на вестниците в цял свят. А сега Си Би Си щяха да излъчват на живо от офиса на Хедър.

Новинарският екип бе подсигурил голям цифров часовник, който беше закрепен върху монитора на Хедър. Бяха внесли три камери: едната бе насочена към Хедър, другата към часовника, а третата към екрана на монитора.

Часовникът бе включен. Вече оставаха две минути до определеното време за следващото послание.

— Професор Дейвис — каза чернокожата репортерка с приятен ямайски акцент, — какво мислите? Какво изпитвате, докато чакаме друго послание от звездите?

Хедър пет пъти се беше появявала пред телевизионните камери за тези тридесет и един часа, но все още не бе излязла с отговор, от който да се чувства щастлива.

— Всъщност не зная — каза тя, като се опитваше да следва инструкциите на репортерката да не гледа право към камерата. — Чувствам се, като че ли съм загубила приятел. Никога не знаех какво казва, но той беше там, всеки ден. Можех да разчитам на него. Можех да му вярвам. А сега това приключи.

Хедър се зачуди дали Кайл гледа предаването.

— Двадесет секунди — каза репортерката.

Хедър се обърна с лице към монитора.

— Петнадесет.

Тя вдигна лявата си ръка.

— Девет.

Не можеше да е свършило.

— Осем.

Не и след толкова време.

— Седем.

Не и след десет години.

— Шест.

Не и без отговор.

— Пет.

Не и без да е даден ключът.

— Четири.

Не и когато все още беше загадка.

— Три.

Сърцето й биеше силно.

— Две.

Тя затвори очи и за свое учудване откри, че се моли наум.

— Едно.

Хедър отвори очи, съсредоточена върху екрана.

— Нула.

Нищо. Беше свършило.

11.

Хедър натисна звънеца пред лабораторията на Кайл. Никой не се показа. Тя постави палец върху сканиращата пластина, чудейки се за миг дали не я е изтрил от индекса. Но вратата се плъзна встрани и Хедър влезе в лабораторията.

— Ти ли си това, професор Дейвис?

— О, здравей, Чийтах.

— Отдавна не си минавала. Радвам се да те видя.

— Благодаря. Тук ли е Кайл?

— Наложи се да слезе до офиса на професор Монтгомъри; каза, че няма да се бави.

— Благодаря. Ще почакам, ако… Господи, какво е пък това?

— Кое?

— Плакатът. Тава е Дали, нали така? — Стилът не можеше да се сбърка, но това беше Дали, какъвто никога досега не бе виждала: картина на Исус, прикован към най-необичайния кръст.

— Точно така — каза Чийтах. — Д-р Грейвс казва, че тази картина е излагана под няколко имена, но е най-известна като „Христос Хиперкубус“. Христос върху хиперкуба.

— Какво е хиперкуб?

— Което виждаш на картината — каза Чийтах. — Е, всъщност това не е истински хиперкуб. По-скоро, такъв, който е разгънат. Един от мониторите върху ъгловатата конзола на Чийтах се освети. — Ето един разгънат хиперкуб.

На екрана се появи следното:

— Но що за дяволско нещо е това? — попита Хедър.

— Хиперкубът представлява четириизмерен куб. Понякога е наричан също тесеракт.

— Какво имаше предвид преди малко като каза, че е „разгънат“?