Четвъртото измерение

— Здравей, Стоун. Извинявай, че те прекъснах.

— Няма нищо. Аз обичам да ме прекъсват по време на срещи.

Кайл наклони глава; гласът на Стоун не бе прозвучал саркастично, но думите със сигурност изглеждаха такива.

— Говоря сериозно — каза Стоун. — Всичките си срещи със студентки провеждам в коридора и колкото повече хора ме видят, толкова по-добре. Никога не искам да се повтори онова, което се случи преди пет години.

— А — ококори се Кайл.

Стоун грабна куфарчето си от офиса и се запътиха към „Водната дупка“. Заведението беше малко, с около двадесет кръгли масички, разположени безразборно върху под от твърдо дърво. Осветлението идваше от лампи „Тифани“; прозорците бяха закрити с дебели пердета. На електронно табло излизаха специалитетите в бяло на черен фон с шрифт, който имитираше писани с тебешир букви; неонов надпис рекламираше бира „Мусхед“.

Появи се сервитьор.

— „Синя светлина“ — каза Стоун.

— Ръжено-джинджифилова бира.

След като сервитьорът тръгна, Стоун се обърна към Кайл; по пътя бяха говорили за това-онова, но вече бяха сами. Стоун чувстваше, че е време да стигнат до причината за тяхната среща.

— И така — каза той — защо искаше да се видим?

Кайл беше репетирал наум целия следобед, но сега, когато моментът настъпи, откри, че не одобрява предварително замислените думи.

— Аз… аз имам проблем, Стоун. Имах нужда… да поговоря с някого. Знам, че никога не сме били много близки, но винаги съм те възприемал като приятел.

Стоун го погледна, но не каза нищо.

— Съжалявам — каза Кайл. — Знам, че си зает. Не трябваше да те безпокоя.

Стоун мълча известно време, после каза:

— Какво има?

Кайл сведе очи.

— Дъщеря ми…

Той замлъкна, но Стоун просто чакаше да продължи. Най-после Кайл събра сили и каза:

— Моята дъщеря ме обвинява, че съм я прелъстил.

Той напразно очакваше въпроса: „А ти направи ли го?“

— О — каза Стоун.

Кайл не можеше да понесе, че въпросът не е зададен.

— Не съм го направил.

Стоун кимна с глава.

Сервитьорът се появи отново и им поднесе напитките.

Кайл погледна към чашата си, ръжените зрънца се въртяха из джинджифиловата бира. Изчака Стоун да прояви някакъв признак, че разбира връзката защо Кайл се е обадил на него, а не на някой друг, но той не каза нищо.

— Самият ти си преживял нещо подобно — поде Кайл. — Несправедливо обвинение.

Стоун извърна поглед.

— Това беше отдавна.

— Как се справи тогава? — попита Кайл. — Как се отърва от това?

— Ти си тук — каза Стоун. — Ти си се сетил за мен. Това не го ли доказва? Никога не можеш да се отървеш от тази мръсотия.

Кайл отпи от чашата си. В помещението нямаше цигарен дим, разбира се, и въпреки това въздухът беше тежък, задушаващ. Той погледна Стоун.

— Аз съм невинен — каза той, чувствайки нужда отново да го потвърди.

— Имате ли други деца? — попита Стоун.

— Имахме. По-голямата ми дъщеря Мери се самоуби преди малко повече от година.

Стоун сви вежди.

— О.

— Знам какво си мислиш. Все още не знаем със сигурност защо, но… подозираме, че един психотерапевт може да е втълпил и на двете момичета фалшиви спомени.

Стоун отпи от бирата си.

— И какво ще правиш сега? — каза той.

— Не зная. Загубих едната си дъщеря; не искам да загубя и другата.

Вечерта минаваше бавно. Стоун и Кайл продължиха да пият, разговорът стана по-малко сериозен и Кайл най-после почувства, че се отпуска.

— Мразя това, което стана с телевизията — каза Стоун.

Кайл вдигна учудено вежди.

— Водя един летен курс — продължи Стоун. — Вчера споменах в клас за Арчи Бънкър. Реакцията на всички — празни погледи.

— Ами?

— Ами да. Младежите днес не познават класиката. „Обичам Люси“, „Всички в семейството“, „Барни Милър“, „Сайнфелд“, „Пелът шоу“. Не са чували за нито едно от тях.

— Дори „Пелът“ вървеше преди десет години — каза Кайл внимателно. — Ние просто остаряваме.

— Не — поклати глава Стоун. — Съвсем не е така.

Кайл леко вдигна поглед към голото теме на Стоун, оградено от снежнобяла коса.

Стоун като че ли не забеляза. Той вдигна ръка.

— Знам какво си мислиш — че те са просто млади и гледат различни предавания, а аз съм стар и вече не съм в крак с времето. — Той поклати глава. — Но не е така. Или само донякъде — имам предвид първата част. Те наистина гледат други предавания. Всички те гледат различни предавания. Можеш да избираш от хиляда канала в целия този проклет свят, плюс всички онези малки телепрограми, излъчвани от хорските домове и разпространявани по мрежата.

Той отпи от бирата си.

— Знаеш ли колко получи Джери Сайнфелд за последната поредица на „Сайнфелд“ през 1997–98 година? Един милион долара на епизод — американски долари! Това бе защото половината от проклетия свят го гледаше. Но в днешно време всеки гледа нещо различно. — Той сведе поглед към чашата си. — Вече не правят предавания като „Сайнфелд“.

Кайл кимна.

— Беше добра програма.

— Всичките бяха добри. И не само забавните предавания, но също и драмите. „Блусовете на улица Хил“. „Пери Мейсън“. „Колорадо Спрингс“. Но вече никой не знае за тях.

— Ти знаеш. Аз знам.