Четвъртото измерение

— О, разбира се. Хората от нашето поколение, които израстнахме през двадесети век. Но днешните младежи — те нямат култура. Не споделят обща среда. — Той отпи нова глътка от бирата си. — Маршалът не беше прав, да знаеш.

Маршал Маклъхан вече от тридесет и седем години беше покойник, но много от членовете на общността в Торонтския университет продължаваха да го споменават като „Маршала“, професорът, който сложи университета върху картата на световната компютърна мрежа.

— Той казваше, че новата медия ще превърне света в едно глобално село. Е, глобалното село се е балканизирало. — Стоун се обърна към Кайл. — Твоята съпруга, тя преподава Юнг, нали? Значи борави с архетипове и разни такива? Е, никой вече няма нищо общо с другите. А без обща култура цивилизацията е обречена.

— Може би е така — каза Кайл.

— Истина е — кимна Стоун и отново отпи от чашата си. — Знаеш ли обаче кое всъщност ме чопли?

Кайл отново вдигна вежди.

— Малкото име на Куинси. Ето кое не ми дава мира.

— Куинси?

— Знаеш го — от телевизионните серии: „Куинси, М.Е.“ Спомняш ли си? Участваше Джак Клугмън. Той изпълняваше ролята на следовател в Лос Анджелис.

— Разбира се. „А&Е“ го излъчваха всеки дяволски ден, когато бях студент.

— Как беше малкото име на Куинси?

— Нямаше такова.

— Разбира се, че имаше. Всеки си има малко име. Аз съм Стоун, ти си Кайл.

— Всъщност Кайл ми е второто име. Първото е Брайън — Брайън Кайл Грейвс.

— Сериозно? Е, това няма значение. Важното е, че си имаш малко име — така че и Куинси трябва да има.

— Не си спомням изобщо да са го споменавали в телевизионните серии.

— О, да, споменаваха го. Всеки път, когато някой се обърнеше към него с „Куинс“ — това не е съкращение на фамилията му. Това е съкращение на първото му име.

— Искаш да кажеш, че името му е Куинси Куинси? Що за име е това?

— Съвсем нормално.

— Това е само предположение.

— Не. Не, мога да го докажа. В последния епизод Куинси се жени. Знаеш какво казва свещеникът, който води службата? „Ти, Куинси, взимаш ли…“ Няма начин да го е казал, ако това не е малкото му име.

— Да, но на кого малкото му име е същото като фамилията.

— Ти не мислиш, Кайл. В най-големия хит сред телевизионните сериали за всички времена един от главните герои има едно и също малко име и фамилия.

— Спок Спок? — каза Кайл с тъпо изражение.

— Не, не, не. „Обичам Люси“.

— Фамилията на Люси беше Рикардо. — И тогава Кайл светна. — А моминската й фамилия беше МакГилисъди. — Той скръсти ръце, явно доволен от себе си.

— А какво ще кажеш за съпруга й?

— Кой? Рики?

— Рики Рикардо.

— Това не е…

— О, напротив. Няма начин истинското му име да е Рики. Той беше кубинец; малкото му име трябва да е Рикардо: Рикардо Рикардо.

— О, хайде. Сигурно „Рики“ е било прякор, който идва от фамилното му име — както наричаме някой, който се казва Джон МакТавиш, „Мак“.

— Не, това си му беше малкото име. Спомни си, въпреки че спяха на отделни легла, Люси и Рики успяха да имат бебе. Те го кръстиха на баща му — „Малкия Рики“ го наричаха там. Е, никой не нарича едно бебе „Малкия Мак“. Бащата беше Рикардо Рикардо, а детето трябва да е Рикардо Рикардо Младши.

Кайл поклати глава.

— Мислиш за такива щуротии, Стоун.

Стоун се намръщи.

— Трябва да мислиш за нещо, Кайл. Ако умът ти не е зает постоянно с нещо, онова те превзема.

Кайл мълча няколко секунди.

— Да — каза той, после даде знак на сервитьора да му донесе още едно питие.

Времето минаваше; продължаваха да пият.

— Мислиш, че това е необичайно — каза Кайл. — Искаш ли да чуеш нещо наистина необичайно? Живеех в една къща с три жени — съпругата ми и двете ми дъщери. И знаеш ли, те влизаха в цикъл синхронизирано. Казвам ти, Стоун, това може да е жестоко. Като че ли стъпвах по стъкла в продължение на седмица всеки месец.

Стоун се засмя.

— Трябва да е било трудно.

— Странно е, все пак. Имам предвид как става? Като че ли, не знам, като че ли те някак общуват помежду си, на по-високо ниво, по начин, който не можем да видим.

— Това навярно са хормони — Стоун сви вежди дълбокомислено.

— Не знам, но е призрачно, каквото и да е. Като нещо излязло направо от „Стар Трек“.

— „Стар Трек“ — пренебрежително изсумтя Стоун и допи четвъртата си бира. — Не ми говори за „Стар Трек“.

— Той беше по-добър от проклетия „Куинси“ — упорстваше Кайл.

— Разбира се, беше, но никога не бе последователен. Сега, ако всички писатели бяха жени и всички те живееха заедно, може би всяко нещо щеше да бъде в синхрон.

— За какво говориш? Аз имам доста материали от филма — модели, сценарии, технически средства; бях много запален по Трек през студентските години. Никога не забелязах обаче, че има нещо нелогично.

— Да, но през цялото време пропускаха нещо.

— Какво например?

— Добре, чакай да помисля. Кое е любимото ти въплъщение на Трек?

— Не знам. Филмът „Гневът на Каан“, предполагам.

— Добър избор. Там Рикардо изпълнява опасните сцени без дубльор, нали знаеш.

— Не може да бъде — каза Кайл.