Четвъртото измерение

Но знаеше, че трябва да се въздържа. Това беше пробивът, който не само щеше да й донесе положението на пълноправен професор (и кариера!) в Торонтския университет, но и във всеки пожелан от нея университет в света. Налагаше се да отложи за известно време своето съобщение, докато не разбереше с какво си има работа, но не трябваше и да изчаква много дълго, за да не я изпревари някой друг. Достатъчно години бе живяла в света на „публикуваш или загиваш“, за да знае, че даването на сведения в погрешния момент беше разликата между Нобелова награда и нищо.

Откриването на това какво представляваше странният свят, щеше да бъде истинският пробив; това, което искаше обществото.

Излезе в коридора. По дяволите, беше страшно уморена. Отчаяно искаше да предприеме ново пътуване — ако „пътуване“ беше правилната дума за рейс, който всъщност никъде не отвежда.

Или не беше така? Трябваше да вземе видеокамера и да запише всичко; Кайл държеше камерата, която принадлежеше и на двама им. Може би хиперкубът наистина се сгъваше с грандиозна проява на специални ефекти и може би тя наистина отиваше там, където никой друг не бе стъпвал.

Но…

Хедър се бореше да сподави прозявката си, бореше се да убеди себе си, че не е уморена до смърт. Но тя все още се чувстваше недоспала от предишната вечер, когато до късно бяха сглобявали конструкцията.

Влезе отново в офиса си, стресната както винаги, от това, колко ярко и топло беше от светлината на сценичните лампи, и удивена от зеленото фосфоресциране на боята.

Онази странна дума, която Пол беше използвал, за да опише боята, все още се въртеше в главата й: пиезоелектрична.

Не само това, че звучеше смешно. Не, имаше още нещо. Беше я чувала някъде преди; бе сигурна в това. Но къде?

Не беше възможно да е било в геоложки контекст — Хедър никога не бе посещавала лекции по този предмет, а и нямаше приятели, които да работят във факултета по геология.

Не, беше сигурна, че където и да е чула думата, тя е била свързана по някакъв начин с психологията.

Отиде до бюрото си, потисна още една прозявка и влезе в Интернет. Не успя да намери абсолютно нищо по въпроса. Накрая отвори речниковия файл и откри, че беше написала грешно думата — беше П-И-Е-З-О, а не П-И-Й-Е-З-О, въпреки че нейната версия й се струваше по близка до начина, по който Пол я бе произнесъл.

Изведнъж екранът се изпълни с данни: разработки на Топографския институт на Съединените щати, доклади от минни компании, дори стихотворение, чийто автор беше римувал „пиезоелектричество“ с „двулично правителство“.

Имаше също седемнадесет позиции, свързани с извънземните сигнали. Разбира се, Пол Коменски едва ли беше първият човек, забелязал, че един от химикалите, за които извънземните бяха дали формули, е пиезоелектричен. Може би беше точно това; тя, без съмнение, беше видяла нещо, свързано с този факт, преди десет години и просто го бе забравила.

Но не. Не, беше го чула в друг контекст. В това беше сигурна. Тя продължи да превърта списъка, прескачайки от ред на ред…

И тогава го намери.

Майкъл Пърсингер. Американец, освободен от военна служба, както бяха повечето канадски академици през последните десетилетия на двадесети век. В средата на 90-те години той беше директор на Психофизиологичната лаборатория при Лорентския университет в северен Онтарио; Хедър беше ходила там веднъж за среща на Асоциацията на психолозите.

Подобно на най-прочутия от всички канадски изследователи на мозъка, Уйалдър Пенфийлд, Пърсингер също започнал своята кариера като се опитал да намери електрически методи за лечението на такива неразположения като епилепсия, хронична болка и депресия.

Той изградил звуконепроницаема камера в лабораторията си и през годините над петстотин доброволци преминали през нея. Вътре в камерата участниците в неговия опит слагали на главата си шлем, специално изработен така, че да пуска ритмични, нисковолтажни електрически импулси към мозъка.

Никой не очаквал подобен ефект. Хората, които нахлупвали шлема на Пърсингер, изживявали всевъзможни странни неща — от халюцинации, че са извън тялото си, до срещи с извънземни и ангели.

Пърсингер стигнал до убеждението, че чувството за лична идентичност е свързано с говорните функции, чийто център нормално се намира в лявата половина на мозъка. Но неговите електрични вълни причинявали прекъсване на връзката между лявото и дясното полукълбо и всяка половина на мозъка имала усещане за присъствието на нещо или на някого другиго. В зависимост от психологическото предразположение и от това, дали лявата или дясната страна на мозъка е засегната повече от електрическата стимулация, човек получавал възприятие или за добро, или за зло присъствие — ангели и богове отляво; демони и извънземни отдясно.