Четвъртото измерение

И какво общо имаше пиезоелектричността с всичко това? Е, Съдбъри, където се намираше Лорентинският университет, беше известен най-вече като миньорски град. Той натрупа своето състояние, като плячкоса останките на желязо-никеловия метеор, който се бе блъснал в канадския щит преди три милиона години. Така че не беше изненадващо, че Пърсингер знаеше за минерологията много повече, отколкото повечето психолози. Той твърдеше, че естествените пиезоелектрични разряди, причинени от натиск върху кристалните скали, можеха понякога съвсем точно да доведат до типа електрическа интерференция, която той волево възпроизвеждаше в своята лаборатория. Преживяването на среща с извънземни, твърдеше той, може би е много повече свързана с това, което е под краката ни, отколкото с онова над главите ни.

Е, ако пиезоелектричният разряд можеше да причинява въображаеми преживявания…

И ако извънземната конструкция беше покрита с пиезоелектрична кристална боя…

Тогава това обясняваше преживяното от Хедър във вътрешността на хиперкуба.

Но ако то беше само халюцинация, само психологическа реакция на електрична стимулация на мозъка, как биха могли да знаят извънземните, които бяха проектирали машината, че тя ще действа върху хората?

Вероятно те никога на бяха виждали човек. О, разбира се, може би бяха уловили радио или телевизионни сигнали от земята и ги бяха дешифрирали, но това, че си видял картина на човешко същество, не означава, че знаеш как работи мозъкът му.

Освен…

Освен, както често казваше Кайл, може би няма повече от един начин да се тълкува едно компютърно сканиране — господи, дискусиите по този въпрос на масата за закуска, които едва беше понасяла! Може би съществуваше само един възможен метод за придобиване на истинско съзнание; може би имаше само един начин във всички вселени за създаване на мислещо, самосъзнаващо се парче месо. Навярно извънземните не се нуждаеха да видят човешко същество. Навярно знаеха, че тяхната камера би действала върху каквато и да е разумна форма на живот.

Но все пак, изглеждаше ужасно прахосване на усилия за нещо, което беше най-много увеселителен трик.

Освен ако…

Освен ако не беше трик.

Освен ако беше истинско преживяване извън тялото.

Да, конструкцията не беше излетяла през покрива на „Сид Смит“, издигайки я до звездите. Но може би беше станало другото — може би беше в състояние да пътува оттук до света на Кентавър, без изобщо да излиза от офиса си.

Трябваше да разбере. Трябваше да провери — да намери начин, чрез който да установи дали това беше халюцинация или ставаше в действителност.

Дълбоко в себе си бе убедена, че трябваше да бъде халюцинация.

Трябваше да бъде.

Юнг се бе заинтересувал от парапсихологията малко преди да умре и при изучаването на неговите трудове на Хедър се бе наложило да изследва и този проблем. Но всичко — всеки случай, който бе проучила — беше обясним с нормални, ежедневни термини.

Е добре, щеше да подложи това на изпитание, щеше да открие със сигурност как стояха нещата.

Тя се обърна и се приготви още веднъж да влезе в конструкцията.

Но, по дяволите, вече минаваше полунощ и тя едва държеше очите си отворени… което, разбира се, означаваше, че непрекъснато ще наблюдава как проклетата конструкция се материализира около нея.

Беше твърде късно дори да вземе метрото, а и навярно твърде късно да се разхожда сама по улиците. Тя си поръча такси и се отправи да го изчака пред широките бетонни стълби на „Сид Смит“.

22.

На следващата сутрин Хедър седеше сама и закусваше. Въпреки голямата умора тя пак не можа да спи добре и сънищата й бяха почти толкова фантастични, колкото онова, което бе видяла вътре в конструкцията.

А сега, докато се хранеше, мислите й се насочиха към по-земни проблеми. Масата беше изглеждала голяма даже когато и четиримата седяха около нея; сега изглеждаше с гигантски размери.

Когато бяха заедно с Кайл, те непрекъснато разговаряха по време на закуска — за слабата политика на съответните си факултети, за съкращенията на бюджета, за проблематичните студенти, за своите изследвания. И разбира се, за децата си.

Но Мери беше мъртва. А Беки не разговаряше с тях.

Тишината беше оглушаваща.

Може би трябваше да се обади на Кайл — да го покани на вечеря.

Но не — не ставаше. Да се опитва да провежда любезен разговор, щеше да бъде преструвка. Хедър го знаеше и не се съмняваше, че Кайл също го съзнава. Без значение за какво говорят, той щеше да си мисли за обвинението и да знае, че тя мисли за същото.

Хедър заби вилицата си в бърканите яйца. Беше ядосана — в това бе сигурна. Но на кого? На Кайл? Ако той беше виновен, тя бе повече от ядосана — чувстваше се бясна, предадена, способна да убие. А ако не беше виновен, тогава бе ядосана на Беки и на нейния психотерапевт.

Разбира се, Лидия Гурджиеф определено бе манипулирала ситуацията. Но беше ли тя в действителност насадила спомените? Със сигурност нещата, които бе предположила, не бяха истина в случая на Хедър.

И все пак…

И все пак звучеше истински. Не самите подробности, а идеята.