Четвъртото измерение

От възникването на изтънченото съзнание преди всичките тези милиони години, няколкостотин билиона негови разклонения — няколкостотин билиона човеци — се бяха родили и умрели на планетата Земя.

И те все още бяха тук, всеки представен от един шестоъгълник.

И какво друго беше един мъж или една жена, ако не сбор от своите спомени? Какво друго ценно можеха да съхраняват шестоъгълниците? Защо да присъстват и старите, освен ако…

Самата мисъл я зашемети.

В кого да проникне първо? Ако можеше да се докосне само до един ум, чий щеше да бъде той?

На Христос?

Или на Айнщайн?

Сократ?

Или Клеопатра?

Или Мария Кюри?

Или — тя го бе потискала в себе си, разбира се — или на нейната мъртва дъщеря Мери?

Или дори на своя собствен починал баща?

Кого да избере? От къде да започне?

Докато Хедър гледаше, една дъга от светлина свърза един от цветните шестоъгълници с друг, който беше тъмен. Значи имаше начин да се използва това необятно комутаторно табло, да се осъществява контакт между ума на един жив човек и архива на такъв, който вече бе мъртъв.

Дали такава една дъга се появяваше спонтанно? Дали това не обясняваше схващанията на някои хора, че са живели и преди? Хедър никога не беше вярвала в спомените от предишни съществувания, но една фистула в… в… в психопространството, която свързва един мъртъв ум с такъв, който все още е активен, може с успех да бъде тълкувана като предишен живот от активния ум, несъзнаващ всъщност какво става.

Докато гледаше, дъгата изчезна; какъвто и контакт да беше осъществен, каквато и да беше целта му, той вече бе прекратен.

Пасивният шестоъгълник изобщо не се освети; остана мъртъв през целия процес. Хедър ставаше свидетел на най-доброто представяне на четириизмерния свят, което нейният ум можеше да даде, един свят, обитаван от колективния ум. В четвъртото измерение обаче, както пишеше в статиите по Интернет, времето не съществуваше; то не свързваше живите и мъртвите в активно взаимодействие.

Хедър се завъртя пак, обръщайки се към огромния слънчоглед от активни шестоъгълници.

Един от тях — един от седемте билиона — представляваше самата, разрез на нейното продължение в триизмерното пространство.

Но кой точно? Беше ли близо до него или бе съвсем далече? Сигурно връзките бяха много по-сложни, отколкото това представяне показваше. Сигурно, както при невроните в индивидуалния човешки мозък, връзките бяха многопластови. Това беше само един от начините — един силно опростен начин — за разглеждане на историческото развитие на човешкото съзнание.

Но ако тя беше там — а тя трябваше да бъде — тогава…

Не, не Христос.

Нито Айнщайн.

Нито бедната, мъртва Мери.

Нито собственият й баща.

Не, първият ум, до който искаше да се докосне Хедър, беше все още жив, все още активен, все още чувстващ, все още преживяващ.

Тя наистина бе направила откритие.

Външното хранилище.

Спомагателната памет.

Архивът.

Един от тези шестоъгълници представляваше Кайл.

Само да можеше да го намери, само да можеше да проникне в него, тогава щеше да знае.

По един или друг начин, най-после щеше да узнае със сигурност.

23.

Звънецът в лабораторията на Кайл иззвъня. Той стана от стола пред конзолата на Чийтах и тръгна към вратата. Тя плавно се плъзна встрани при приближаването му.

Висок, слаб мъж стоеше в извития коридор.

— Професор Грейвс? — попита той.

— Да? — каза Кайл.

— Саймън Кеш — представи се мъжът. — Благодаря, че се съгласихте да ме приемете.

— О, няма защо. Бях забравил за вашето идване. Влезте, влезте. — Той се отмести встрани, за да даде път на Кеш. Седна пред конзолата на Чийтах и с жест покани Кеш да се разположи на другия стол.

— Зная, че сте зает човек — започна Кеш, — така че няма да ви губя времето с предисловия. Бихме искали да работите за нас.

— Нас?

— Северноамериканска банкова асоциация.

— Да, да, казахте го по телефона. Виж ти — банкер на име Кеш. Обзалагам се, че много хора се шегуват с вас за това.

Тонът на Кеш беше безпристрастен:

— Вие сте първият.

Кайл леко се смути.

— Но аз не съм банкер — каза той. — Защо, за бога, се интересувате от мен?

— Бихме искали да работите за нашия отдел по безопасност.

Кайл разпери ръце.

— Все още нищо не разбирам.

— Познахте ли ме? — попита Кеш.

— Не, съжалявам. Срещали ли сме се преди?

— Нещо такова. Присъствах на вашия семинар по квантовите компютри на конференцията по изкуствен интелект миналата година.

Срещата на Международната асоциация по изкуствен интелект за 2016 година се бе провела в Сан Антонио.

Кайл поклати глава.

— Съжалявам, но не си спомням. Зададохте ли ми някакъв въпрос тогава?

— Не, никога не го правя. На мене ми плащат просто да слушам. Да слушам и да докладвам обратно.

— Защо Банковата асоциация би се интересувала от моята работа?

Кеш пъхна ръка в джоба си. За един ужасен миг Кайл го споходи налудничавата мисъл, че другият ще измъкне оръжие. Но Кеш просто извади портфейла си и взе оттам кредитната си карта.

— Кажете ми колко пари има на тази карта — каза Кеш.

Кайл пое от него картата и силно я стисна между палеца и показалеца си; натискът задейства малкия дисплей върху повърхността.