Четвъртото измерение

— При мен също няма. Не зная дали има от местното население дори в преподавателския състав, как мислиш?

— Не съм чувал за никого.

— Дори и в науките за местните обичаи и традиции?

Стоун поклати глава.

Кайл отпи от питието си.

— Може би си прав.

— Прав съм — каза Стоун. — Разбира се, местното население все още съществува, но те са изключително ограничени. От десетилетия при тях има най-високо ниво на самоубийства, най-високо ниво на алкохолизъм, най-високо ниво на безработица, от която и да е друга демографска група в страната.

— Но аз си спомням, когато бях студент преди двадесет години, имахме няколко състуденти от местното население в групата.

— Разбира се. Но всичко идва от правителствените пари, а нито Отава, нито провинциите влагат повече в това, освен ако няма много гласоподаватели, които трябва да привлекат на своя страна — и тъжното е, че такива няма. Дявол да го вземе, има много повече украинци в Канада, отколкото местни канадци. — Той замълча за малко. — Местните хора не желаеха да приемат нашата култура. А когато ние решихме, че тяхната култура не съответства на нашия начин на живот, спряхме да удовлетворяваме претенциите им за земя, а сега ги оставяме да загинат и като народ. Ние, европейците, напълно отнехме Северна Америка от местното население.

Кайл мълча известно време, а после каза:

— Е, никой няма да я отнеме от нас.

Стоун отпи от бирата си.

— Не и докато извънземните на съпругата ти не слязат на Земята — каза той, сериозен до смърт.

Какво стремглаво впускане! Шеметно и вибриращо като при дрогата, която бе опитала наред с толкова други неща, когато за първи път дойде в големия град.

Умът на един друг човек!

Беше объркващо, замайващо, плашещо, въодушевяващо.

Тя се бореше с възбудата и изненадата, бореше се да изтласка на преден план рационалността.

Но другият беше толкова чужд.

Той беше мъж — едно на ръка. Умът на един мъж.

Но имаше нещо друго, което бе несъвместимо.

Образите бяха оцветени неправилно. Всичките в кафяво, жълто и сиво, а…

Ами, да, разбира се. Братовчедът на Хедър имаше същия проблем. Този мъж — който и да бе той — беше далтонист.

Но имаше още нещо, което не беше наред. Тя можеше — е, „да чуе“ беше доста подходяща метафора — тя можеше да чуе мислите му, тих брътвеж, глас без дишане, звук без вибрации, думи, които се сипеха отляво и отдясно като последователно падащи плочки от домино.

Но те бяха безсмислени, неразбираеми…

Защото не бяха на английски.

Хедър се напрегна, опитвайки се да разбере някоя от тях. Те наистина бяха думи, но без придихание или акцент, беше трудно да определи на какъв език принадлежаха.

Гласни. Съгласни.

Не, не. Съгласни първо, после гласни, винаги в такъв ред. Никога две съгласни една до друга.

Звучеше като японски.

Ами, да. Японскоговорящ. Мислещ на японски.

Защо не? Навярно три четвърти билион хора говореха — мислеха — на английски през по-голямата част от времето. Американци, канадци, британци, австралийци, друга част от населението, с повърхностни знания по езика. О, вероятно половината от жителите на света говореха английски, но той беше майчин език само за една десета от цялото земно население.

Дали да не опиташе отново? Да прекъсне връзката? Да избере друг ключ върху стената на човечеството?

Да. Но не още. Не още.

Беше прекрасно.

Беше в контакт с един друг ум.

Дали той го съзнаваше? Ако беше така, то Хедър не можеше да долови никакъв знак за това.

Появяваха се образи, оформяха се за секунда, после изчезваха. Толкова бързо се сменяха, че Хедър не можеше да ги проследи всичките. Много от тях бяха разкривени. Видя лицето на един мъж — азиатец — но пропорциите бяха съвсем погрешни; устните, носът и очите бяха със застрашителни размери, а останалата част от лицето се размазваше. Дали се опитваше да си припомни някого? На определени места детайлите бяха смайващи: порите по носа на мъжа, къси черни косми — не мустаци, а не достатъчно добре обръснати косми над горната устна; очите — кръвясали. Но другите детайли бяха само грубо скицирани: два издатъка от главата, приличащи на глинени — уши, припомнени без подробности.

Други образи. Оживена улица вечерта, навсякъде неонови светлини. Котка на черни и бели петна. Жена, азиатка, млада, хубава — и изведнъж гола, очевидно разсъблечена от мъжкото въображение. Отново смущаващото разкривяване на образа, като едни детайли изпъкваха, други се губеха: гърди с цвят на алабастър, надути като балони, странни жълто-сиви зърна, продукт на неговия далтонизъм; устни, растящи до такива размери, че изпълваха целия екран, като че ли се готвеха да го погълнат.

И, невероятно, неговите чувства също: сексуално желание — нещо, което, ако трябваше да бъде честна, Хедър бе изпитвала веднъж или два пъти, но никога по същия начин.

А после жената изчезна и се появи претъпкано с хора Токийски метро, всички надписи бяха с йероглифи.

Порой от думи — да, думи: изречени. Мъжът слушаше нещо.

Не, той подслушваше, напрягайки се да дочуе разговора.

Напрягайки се също да запази безизразно лице, така че да не се издаде.