Четвъртото измерение

Разбира се, можеше отново да визуализира конструкцията на кентавърийците, после да отвори кубичната врата; със сигурност това щеше да пресече връзката.

Но колко брутално щеше да бъде едно такова прекъсване? Като физическа ампутация? Щеше ли част от нея да остане тук, вътре в Айдеко, а останалата — това нейно аз, свързано с анатомията й навярно — щеше да бъде изхвърлена обратно в Торонто?

Тя почувства, че сърцето й бие до пръсване, че челото й се покрива с пот; поне дотолкова беше свързана с тялото си, намиращо се в нейния офис.

Как да се отдели? Средствата трябваше да са тук; трябваше да има начин. Но това беше същото, както изведнъж да прогледнеш за първи път. Мозъкът възприемаше цветовете, светлината, но не можеше да извлече смисъл от това, което вижда, не можеше да анализира образите.

Беше като ампутация — отново тази метафора, която отразяваше безпокойството й от предстоящото разделяне. Ампутация, придружена от слагане на изкуствена ръка. Отначало тя щеше да бъде просто мъртъв метал и пластмаса, висяща от торса. Умът трябваше да се научи да я контролира, да я задвижва. Трябваше да бъде установена нова съгласуваност: тази мисъл причинява това движение.

Щом като съставеният от плът и кръв мозък можеше да се научи да тълкува светлината, да премества стомана, да прекарва найлонови влакна през тефлонови макари, сигурно можеше да се научи да работи в този странен свят. Човешкият ум нямаше да е нищо, ако не бе в състояние да се приспособява. Гъвкавостта беше неговият основен капитал.

Хедър се опитваше да се успокои, опитваше се да мисли разумно, систематично.

Тя си изгради картина на това, което искаше да направи — все едно, че можеше да го направи. Нейният мозък бе свързан с този на Айдеко; тя си представи как прекъсва тази връзка.

Но тя все още беше там, вътре в него, възприемайки с неговите очи гледката през прозорците на метрото, която ту се замъгляваше, ту се изясняваше, когато неговото въображение — доста силно, между другото — вземаше връх или биваше потискано.

Хедър се опита да изгради друг образ: разтвор в една стъкленица — умът на Айдеко и нейният, разтворен в него, с малка разлика в отразяването на светлината, която маркираше ясно лентите на нейния ум сред прозрачната течност на неговия. Тя си представи, че се утаява под формата на бели кристали — шестоъгълни в напречно сечение, далечно ехо на стената от умове — които падат на дъното на стъкленицата.

Това даде резултат!

Тунелът на токийското метро избледня.

Бъртвежът от мисли на Айдеко заглъхна.

Бърборенето на японските гласове се изгуби.

Но не…

Не!

Нищо не се появи на тяхно място; беше пълна тъмнина. Тя бе напуснала Айдеко, но не се беше завърнала в себе си.

Може би трябваше да избяга от конструкцията. Все още имаше някаква власт над тялото си или поне си мислеше, че е така. Тя пожела ръката й да се придвижи до там, където смяташе, че е стоп бутонът.

Но дали ръката й действително се движеше? Почувства, че отново я обхваща паника. Може би си представяше ръката си, както хората прекарали ампутация, имат усещане за своите крайници-фантоми, или както хората, страдащи от хронична болка, са се научили да си мислят за един лост вътре в главата си, лост, който могат да дръпнат с усилие на волята, така че да потиснат агонията поне за няколко минути.

Продължаването на процеса, напускането на психопространството, щеше да потвърди или отрече това, дали тя има контрол върху физическото си тяло.

Но първо — по дяволите! — трябваше да удържи паниката, да я отблъсне. Беше се отделила от Айдеко; беше на половината път до вкъщи.

Разтворимата утайка извън разтвора.

Кристали, които лежат на дъното на стъкленицата…

… струпани на купчина; без ред, без структура.

Тя трябваше да въведе ред в своето избавено аз.

Кристалите затанцуваха, образувайки матрица от бели диаманти.

Нищо не ставаше, нямаше полза, не…

Изведнъж, слава богу, тя се озова вкъщи, вътре в своите собствени възприятия.

Физическата Хедър изпусна една гигантска въздишка на облекчение.

Тя все още беше в психопространството, с лице към голямата стена от шестоъгълници.

Пръстът й се беше отделил на сантиметър и нещо от ключалката на Айдеко.

Разбира се, това беше само концептуализация, само интерпретация. Навярно нямаше действителна ключалка на Айдеко; навярно психопространството, каквото и да беше то, приемаше някаква друга форма. Сега обаче тя познаваше умствената гимнастика, която щеше да я освободи от чуждия ум. Знаеше как да напусне и как да се свърже наново.

И тя отчаяно искаше да опита пак.

Но как бяха подредени нещата в нейната мисловна конструкция на индексите към умовете? Това тук беше бутонът на Айдеко. А какви бяха шестте, долепени до него? Неговите родители? Децата му? Съпругата му — или може би не съпругата му, тъй като тя нямаше общ генетичен материал с него.

Но едва ли щеше да е толкова просто или толкова ограничаващо. Не беше възможно никакво строго групиране на хората, основаващо се на прости кръвни връзки; имаше твърде много размествания, твърде много вариации в размера и състава на семействата.