Четвъртото измерение

Все пак, навярно тя се намираше в японската зона на стената; навярно всички тези шестоъгълници представляваха хора от тази култура. Или може би това бяха хора с един и същ рожден ден, разпръснати между четирите краища на света.

Или по всяка вероятност тя беше привлечена към това място инстинктивно. Може би собственият шестоъгълник на Кайл беше съседният: тя почти щеше да докосне него, а не този на Айдеко, но в последния миг промени решението си, също както в училище винаги се отказваше от първия си, най-добрия отговор и вместо него казваше нещо погрешно, мърморейки винаги, когато някой друг даваше верния отговор: „Щях да кажа точно това.“

Седем билиона бутони.

Тя пробва бутона, който първоначално възнамеряваше да докосне, като доближи пръста си и…

Контакт!

И вторият път също толкова стъписващо, както и първият.

Изумително усещане.

Контакт с един друг ум.

Този човек поне притежаваше нормално цветно зрение. Но цветовете бяха малко странни; кожата на хората изглеждаше твърде зелена.

Навярно всеки възприемаше цветовете по малко по-различен начин от другите; може би всеки човек с нормално зрение имаше собствено тълкуване за тях. Цветът, все пак, беше психологически продукт. В реалния свят нямаше такова нещо като „червено“; това просто беше начинът, по който умът е избрал да тълкува вълни с дължина от 630 до 750 нанометра. Всъщност седемте цвята на дъгата — червено, оранжево, жълто, зелено, синьо, индиго и виолетово — бяха произволно обозначени от Нютон; беше избрано това количество, защото на сър Исак му е харесвала идеята за неделимо число цветове, но Хедър в действителност никога не успяваше да разграничи предполагаемото „индиго“ между синьото и виолетовото.

Скоро вниманието на Хедър беше приковано от нещо друго.

Човекът, в който се намираше — отново от мъжки пол, или поне така се усещаше по някакъв неизразим с думи, леко агресивен начин — силно се колебаеше за нещо. Той беше в магазин. Универсален магазин. Но повечето от стоките бяха непознати за Хедър. А цените…

Ах, да, символът за английска лира. Беше в Британия. Тук се продаваха вестници и списания, а не беше универсален магазин. И този британец — по-скоро, това британско момче — гледаше в коша с бонбони.

Между нея и Айдеко беше имало езикова бариера, но тук нямаше такава — поне не съществена.

— Млади човече! — изкрещя тя. — Младежо!

Нямаше промяна в умственото състояние на момчето; той изобщо не усещаше нейните опити да се свърже с него.

— Младежо! Момче! Приятел! — Тя спря за малко. — Пич! Копеле!

Последното поне трябваше да привлече вниманието му. Но нямаше нищо. Умът на момчето бе изцяло насочен към…

Господи!

… към задигането на нещо.

Този бонбон. „Кърли Уърли“ — що за шантаво име.

Хедър опита да избистри ума си. Момчето — беше на тринадесет; разбра го в мига, в който се запита за това — имаше достатъчно пари на кредитната си карта, за да плати бонбона. Плъзна ръка в джоба си и стисна картата, която бе приела топлина от неговото тяло.

Разбира се, той можеше да плати бонбона — днес. Но тогава какво щеше да прави утре?

Продавачът — индиец с акцент, който Хедър намираше за очарователен, но според момчето беше смешен — разговаряше на касата с един постоянен клиент.

Момчето грабна бонбона „Кърли Уърли“ и хвърли поглед през рамото си.

Продавачът все още беше зает.

Хлапакът носеше тънко яке с големи джобове. Стискайки здраво бонбона в дланта си, той го вдигна малко, още малко, отвори капака на джоба и пусна бонбона вътре. Момчето — и за своя изненада, Хедър също — въздъхна с облекчение. Успя…

— Младежо! — каза гласът с акцента.

Абсолютен ужас обхвана хлапето, ужас, който накара Хедър също да се разтрепери.

— Младежо! — каза гласът отново. — Може ли да видя какво имаш в джоба?

Момчето замръзна. Той си помисли да избяга, но индиецът — за който момчето мислеше, че е азиатец — стоеше между него и изхода. Беше разперил ръцете си с длани напред.

— Нищо — каза хлапакът.

— Би ли върнал обратно този бонбон?

Момчето бързо премисляше: все още можеше да избяга или да върне обратно бонбона и да помоли за милост. Можеше да каже, че баща му го бие, и да помоли продавача да не се обажда на родителите му.

— Казах ти, че не съм взел нищо — отвърна момчето, опитвайки се да звучи извънредно обиден от такова безпочвено обвинение.

— Лъжеш. Аз те видях, а също и камерата. — Продавачът посочи към малък уред, монтиран на стената.

Момчето затвори очи. Картината на вътрешността на магазина се затъмни, но мозъкът му все още бе осветен от образи — на хора, които трябва да бяха родителите му, на един приятел, чието име беше Джеф. Джеф винаги се измъкваше, когато задигаше бонбони.