Четвъртото измерение

Картината на метрото се олюля и задвижи.

Шумът на моторите.

А след това този шум заглъхна, изтласкан от съзнанието. Мислите му се бяха отклонили другаде.

Действителни визуални образи — с изключение на далтонизма, относително лишени от изопачаване.

И извикани мислени образи, една галерия от въображаеми или полуприпомнени, или митични картини на мисълта.

Толкова много от това беше неразбираемо за Хедър. Беше потресаващо откритие за един последовател на Юнг: да разбере, че културната относителност наистина съществува, че умът на един японец може да бъде също толкова чужд за една канадка, поне колкото умът на един от кентавърийците.

И все пак…

И все пак, този мъж принадлежеше към Homo sapiens. Дали странността на неговия ум се дължеше повече на това, че е японец или че е мъж? Или беше просто заради неговата обособеност, уникалните качества, които изграждаха този… този Айдеко, това беше името му; то дойде неканено в съзнанието й както перце, падащо на земята — качествата, които правеха Айдеко индивидуално човешко същество, различно от другите седем билиона души на планетата?

Винаги си бе мислила, че разбира Кайл и другите мъже, но никога не беше ходила в Япония и не разбираше дума от езика.

А може би просто не разполагаше с розетския камък на мисълта. Навярно мислите и страховете, и нуждите на този Айдеко бяха подобни на нейните собствени, но бяха кодирани различно. Архетиповете трябваше да са там. Също както Шамполион разпозна името на Клеопатра, написано на гръцки и с йероглифи, правейки по този начин възможно разчитането на древноегипетския текст върху истинския розетски камък, така и тук трябваше да бъде архетипът на Майката Земя и на падналия ангел, и на незавършеното цяло, който формираше основата на това, което беше Айдеко. Само ако можеше да намери ключа към него…

Но както и да опитваше, повечето от това, което той мислеше, оставаше загадка. Все пак, ако имаше достатъчно време, тя беше сигурна, че може да извлече смисъл от всичко…

Метрото навлизаше в друга станция. Тя беше чувала истории за плещести мъже, чиято работа била да набутват хората във вагоните на японското метро, като ги натъпкват, колкото бе възможно по-плътно, но нямаше и следа от такова нещо. Може би историите бяха мит; може би това също беше архетип: погрешната представа за другите.

Една мисъл изплува в съзнанието на японеца — друга крещящо сексуална мисъл. Хедър се стресна от нея, но тя бе потисната почти на мига. Друга културна определеност? Тя беше прекарала много дълги пътувания в безполезни фантазии — повече романтични, отколкото порнографски. Но този мъж отпъди случайната мисъл и върна ума си към себевладеене.

Културната определеност. Старият завет казваше, че бащите би трябвало да спят с дъщерите си.

Тя потрепера и…

Не, това беше композицията вагони, която отново тръгваше. Айдеко мразеше да пътува — навярно това също беше един архетип, един стълб на съвременното колективно несъзнавано, една Клеопатра, издълбана с длето в гранита.

Това проникване в другия беше замайващо. Имаше сексуален оттенък, дори и без сексуалните мисли — беше пропито от воайорство.

Беше възбуждащо и вълнуващо.

Но тя знаеше, че трябва да прекрати контакта.

Почувства внезапен пристъп на тъга. Сега познаваше Айдеко по-добре, отколкото всеки един друг; беше видяла света през очите му, беше усетила мислите му.

И след това кратко, но дълбоко свързване, едва ли някога отново щеше да го срещне.

Ала тя трябваше да побърза.

Истината беше някъде там.

Неоспоримата истина.

Истината за миналото.

Истината за Кайл и тяхната дъщеря.

Една истина, която Хедър трябваше да открие.

25.

След обяда си със Стоун Кайл имаше три часа до началото на заниманията си с група студенти. Той реши да излезе от университета, да вземе метрото по линията „Юнивърсити Авеню“ някъде до станция „Юниън“ и после — до предпоследната спирка по линията „Йондж“, центъра на Северен Йорк. Излезе от станцията, премина през бетонната унилост на площада „Мел Ластмън“ и се отправи към „Бийкроф Авеню“, една пресечка на изток от „Йондж“.

На източната страна на „Бийкроф“ се намираше Центърът Форд за начинаещи артисти. Кайл си спомняше първата пиеса, която бе гледал там: „Плаващ театър“. Бяха я поставили първоначално тук, преди да отиде на Бродуей. Това беше — кога? — близо преди двадесет и пет години. Кайл беше ходил на всяка постановка оттогава, макар че откакто се бяха разделили с Хедър, не се бе наканил да види днешния хит, музикалната версия на „Дракула“ от Ендрю Лойд Уебър.