Четвъртото измерение

Тя се опита де се концентрира върху лицето му, върху една мислена представа за него.

Ядец.

Тя въздъхна.

Да избира между седем билиона. Дори и да откриеше как да достигне до някого, можеше да прекара остатъка от живота си да опитва наслуки.

Очевидно интуитивната следваща стъпка беше да се придвижи по-близо до мозайката, да докосне един от шестстенните скъпоценни камъни. Тя заплува, като загребваше с ръцете си, придвижвайки се напред към извитата стена от искрящи светлини.

Можеше да различи отделните шестоъгълници, въпреки че все още беше доста далече от тях и имаше толкова много, че не би трябвало изобщо да може да разграничи отделните компоненти.

Трик на възприятието.

Начин да се справи с информацията.

Тя се придвижи по-близо, макар че изобщо не изглеждаше да се приближава. Шестоъгълниците в центъра на зрителното й поле се свиваха пропорционално с приближаването й; тези, които бяха извън зрителното й поле, представляваха спектрална мъгла.

Хедър се носеше или летеше, или беше дърпана през пространството, скъсявайки разстоянието.

По-близо и още по-близо.

И най-после стигна до стената.

Всяка клетка от пчелната пита сега беше може би сантиметър и половина по диагонал, не по-голяма от капачка на ключалка, като че ли цялото нещо беше едно необятно табло с ключалки. Докато гледаше, всяка от шестоъгълните капачки леко хлътна навътре, образувайки вдлъбнатина, все едно я канеше да постави там пръста си.

Свита в конструкцията на кентавърийците, Хедър въздъхна дълбоко. Почувства парене в протегнатия си показалец, като че ли той беше пълен с енергия и чакаше да я излъчи. Тя приближи пръста си като почти очакваше да изскочи искра между невидимия й пръст и шестоъгълния ключ. Но енергията продължи да напира вътре в нея без отслабване.

Оставаха още пет сантиметра.

Още четири.

Три.

Два.

Един.

И ето, най-после…

Контакт.

24.

Кайл и Стоун обядваха във „Водната дупка“; през деня лампите „Тифани“ бяха загасени, а пердетата дръпнати, така че приличаше повече на ресторант, отколкото на бар.

— Президентът Питкеърн дойде да ме види днес — каза Кайл, докато се справяше с типично селския обяд от хляб, сирене и туршия. — Той изцяло е погълнат от работата ми по квантовите компютри.

— Питкеърн — пренебрежително промърмори Стоун. — Неандерталецът. — Той замълча за малко. — Е, не наистина, но изглежда като такъв, с това ниско чело и всичко останало.

— Може би има някаква неандерталска кръв у себе си — каза Кайл. — Нали такава беше теорията? Че Homo sapiens sapiens в Източна Европа се кръстосва с Homo sapiens neanderthalensis, така че има вероятност някои съвременни хора да носят в себе си неандерталски гени.

— Къде си бил досега, Кайл? В някоя пещера? — Стоун се разсмя на собственото си остроумие. — От двадесет години разполагаме с отделни части на митохондричната ДНК на неандерталеца, а преди около осем месеца възстановихме пълната верига на неандерталската ДНК — „Природата на нещата“ направи цял епизод по този повод.

— Е, както ти каза, никой вече не гледа едни и същи предавания.

Стоун се изкашля.

— Както е да е, спорът беше разрешен. Никога не е имало такова нещо като Homo sapiens neanderthalensis — тоест, неандерталецът не е бил подвид на вида, към който принадлежим ние. По-скоро, те наистина са били нещо друго: Homo neanderthalensis, съвършено различен вид. О, възможно е — просто като предположение — човекът и неандерталецът да са произвели дете, но това дете почти със сигурност е било стерилно, както мулето например.

— Не — продължи Стоун, — представата, че щом някой има ниско чело, трябва да е с неандерталска кръв, винаги е била белег на опростенческо мислене. Ниското чело е просто нормална част в разновидностите на Homo sapiens — както цвета на очите или линиите на ръката. Когато се вгледаме в по-точните детайли на неандерталската анатомия — като назалната кухина например, в която има две триъгълни издатини, стърчащи навътре, или мускулните връзки по крайниците, или дори пълната липса на брадичка — ще видим, че те определено не приличат на съвременните хора. — Той отпи глътка от бирата си. — Неандерталците напълно са изчезнали като биологичен вид. Те са били върха на творението в продължение може би на сто хиляди години, но ние сме ги изместили.

— Това, в определен смисъл, е твърде лошо — каза Кайл. — Винаги съм харесвал идеята, че някак си сме ги включили в нас.

— Просто не е вероятно. О, може би в рамките на един и същи вид това понякога се случва; до края на този век на тази планета несъмнено ще има много повече хора от смесена раса, отколкото са чистокръвните хора. Но през по-голямата част от времето не се осъществява мирно предаване на жезъла, никакво включване на миналото в настоящето. Ние просто изтриваме от лицето на земята тези, които са били преди нас.

Кайл си помисли за просяците, които бе видял по улица „Куин“.

— Имаш ли студенти от местното канадско население?

Стоун поклати глава отрицателно.

— Нито един. Вече.