Четвъртото измерение

Кайл обмисляше думата, прехвърляйки я в ума си; често беше мислил за това напоследък след откровенията на Чийтах за това как микротубулното съзнание може да е възникнало по пътя на еволюцията.

Той погледна към ширналите се паметни плочи с техните разпятия и сключени за молитва ръце.

Еволюцията можеше да засегне само онези неща, които увеличаваха шанса за оцеляване; по дефиниция, тя не можеше да усъвършенства реакцията на събития, които ставаха след последната пречка за продължаване на съществуването… а смъртта, разбира се, винаги беше последното събитие.

Всъщност Кайл не можеше да види начин, по който еволюцията би могла да доведе до хуманна смърт за животните, без значение колко голям процент от населението би имало изгода от това. И все пак…

И все пак, ако имаше потвърждение на потиснатите спомени у човека, това умение трябваше да е дошло отнякъде. То би могло наистина да бъде работа на механизма, който позволяваше на животните да умрат в мир, дори и когато биваха изяждани живи.

Ако такъв механизъм всъщност съществуваше.

И ако това беше така, то означаваше, че на вселената не й беше все едно, въпреки всичко. Нещо отвъд еволюцията беше оформило живота, беше му дало, ако не смисъл, то поне освобождение от мъките.

Освен при мъките, когато спомените се връщаха.

Кайл бавно стигна до станцията на метрото. Беше ранен петъчен следобед; влаковете, които идваха от центъра, бяха претъпкани с пътници, бягащи от своите градски затвори. Кайл водеше два летни курса, единият от тях в четири часа следобед в петък. Отправи се обратно към университета, за да проведе последния си час за седмицата.

27.

Хедър продължаваше да гледа втренчено необятната стена от шестоъгълници, мислеше, опитвайки се да запази бистър разума си.

Реши да опита отново. Докосна нов шестоъгълник.

И се сви от ужас.

Умът, в който навлезе, беше извратен, тъмен, всяко възприятие беше изкривено, всяка мисъл осакатена и несвързана.

Беше мъж — отново! Бял: това беше важно за него, това, че е бял, че е чист. Намираше се в един парк близо до изкуствено езеро. Беше тъмно като в рог. Хедър предположи, че връзките, които осъществяваше, ставаха в реално време, което означаваше, че е някъде извън Северна Америка; тук все още беше следобед. Мъжът мислеше на френски.

По-вероятно бе да е във Франция или Белгия, отколкото в Квебек.

Мъжът се криеше — по-точно, дебнеше зад едно дърво и чакаше.

Нещо не беше наред обаче. Някакво напрежение, което се канеше да избухне.

Господи, помисли си Хедър. Ерекция, която издуваше панталона му. Значи такова бе усещането. Милостиви боже!

Фройд грешеше — да се завижда на това, беше невъзможно. Пенисът бе напрегнат, като че ли щеше да се разцепи по дължината си, все едно колбас, който разпуква опаковката си.

Приближаваше една жена, която се виждаше докато минава под светлината на някоя лампа.

Млада, симпатична, бяла, обута в розови кожени ботуши, вървяща сама.

Той я пропусна да мине покрай него и после…

И после изскочи иззад дървото, допря нож до гърлото й и Хедър чу глас. Говореше на френски — и акцентът му бе като на такъв от Париж, а не от Квебек. Хедър знаеше достатъчно френски, за да разбере, че казва на момичето да не се съпротивлява, че е по-добре да го направи доброволно…

Хедър не можеше да понесе това; тя силно стисна очи, оставяйки образът на конструкцията отново да се оформи около нея. Чувстваше се безпомощна; съсипана. Беше чела, че на всеки единадесет секунди е изнасилвана по една жена някъде по земното кълбо — статистика, която не й говореше нищо преди. Но сега това ставаше пред очите й.

Трябваше да направи нещо.

Тя пое дълбоко въздух, после отново отвори очи.

— Спри! — изкрещя Хедър.

„Спри!“, извика наум.

После опита на френски.

Но чудовището продължаваше — сега ръцете му мачкаха гърдите на жената през сутиена й.

Хедър дръпна собствените си ръце назад, опитвайки се с тях да изтегли и неговите.

Без резултат. Нищо от това, което правеше, не му въздействаше. Хедър трепереше от ярост и гняв, и страх, но мъжът продължи, несмущаван от виковете на Хедър, както и от тези на неговата жертва.

Не, не, той не се смущаваше от плача на жертвата. Нейното хленчене дори повече го настървяваше…

Хедър чувстваше, че ще повърне.

Мъжът разкъса бикините на жената и…

… и Хедър успя да визуализира кристалите, утаяващи се от разтвора, да се освободи от неговия извратен, отровен ум и да се завърне пред стената от шестоъгълници.

Тя затвори очи като остави конструкцията отново да се материализира в ума й, облегна се на задната субстратна стена, чакайки да се успокои сърцето й, чакайки да стихне гневът й, като правеше успокояващи дихателни упражнения.

Независимо дали Кайл беше невинен или виновен, имаше една истина, в която никой не можеше да се усъмни, никой не можеше да оспори. Мъжете понякога правеха ужасни неща, неизразими с думи неща.

Тялото й продължаваше да трепери.

По дяволите всичко, на това чудовище във Франция трябваше да му отсекат пениса.