Четвъртото измерение

— Точно така. И ако включиш едно АПЕ, като мене, към универсален квантов компютър, ще бъдеш в състояние да създадеш нещо, което наистина притежава съзнание. Ще осъществиш пробива при изкуствения интелект, който толкова дълго чакаш.

— Страхотно — каза Кайл.

— Така е. Тъй че не можеш да ме изоставиш. Когато успееш да накараш квантовия си компютър да проработи, не след дълго ще бъде по силите ти да ми осигуриш съзнание, като по този начин аз ще мога да стана човек… или навярно дори повече от човек.

Лещите на Чийтах се завъртяха, като че ли излизайки от фокус, докато той съзерцаваше бъдещето.

20.

Промяна на налягането; звездички пред очите й.

После стените на конструкцията отново се отдръпнаха в нищото и Хедър почувства, че се носи, без да вижда тялото си.

Странната извита основа под нея беше далече, като че ли наблюдаваше непозната част на Земята от голяма височина.

Отгоре, небето се извиваше в другата посока — но не, това не беше небе. По-скоро един друг свят, свят с ясно изразена география. Беше все едно две планети се движеха много близо една до друга, в разрез с небесната механика, а Хедър се носеше по двустранно извития коридор между тях. В далечината, на голямо разстояние пред нея, имаше завихряне в златно и зелено, сребърно и червено.

Сърцето й биеше лудо. Беше невероятно, беше завладяващо.

Тя се бореше да отрезвее, вкопчвайки се в разума, като се опитваше да разтълкува всичко това.

Раят — отгоре, а отдолу — адът?

Или може би двете полукълба на мозъка?

Или навярно се плъзгаше в пукнатината на някаква колосална Майка Земя…?

Ин и янг, разделени, като единият от тях бе обърнат обратно?

Нищо от това не изглеждаше вярно. Тя опита да подходи по-научно. Бяха ли сферите с еднакъв диаметър? Не можеше да се каже; когато се съсредоточеше върху едната, другата избледняваше — не само в периферното й зрение, но и като че ли фактическото съществуване на сферата изискваше вниманието на Хедър.

Тя буквално трепереше от вълнение. Това не можеше да се сравни с нищо, което бе преживяла досега. За първи път разбираше какво всъщност означава изразът „умопомрачаващо“.

Почуди се дали не вижда системата на Кентавър. Тя се състоеше от три слънца, все пак — яркото и жълто А; по-бледото, оранжево Б; и малкото ягодовочервено Проксима. Кой знаеше какви планети биха могли да съществуват в такава система?

Но не; сферите не бяха планети. Нито пък бяха слънца-близнаци. По-скоро, тя чувстваше някаква увереност, те бяха светове — специфични пространства, но не твърди в действителност. Това, което бе взела в началото за езера, по чиято повърхност се отразяваше слънцето, всъщност бяха прави тунели, през които се виждаше многоцветната вихрушка.

Хедър усети, че гърлото й е пресъхнало. Тя преглътна с усилие, като се опитваше да се успокои. Опитваше се да мисли.

Ако конструкцията наистина се бе сгънала в един хиперкуб, тогава тя вероятно се намираше в четириизмерна вселена. Това би могло да обясни защо обектите изчезваха, ако не гледаше право в тях — те се изплъзваха не само вляво и вдясно на нейното зрително поле, но също ана и ката.

Хедър беше объркана, стъписана, несигурна какво да прави по-нататък. Да се опита да лети към горната сфера? Надолу към другата, или може би да предприеме пътуване през един от тунелите, които преминаваха през сферата? Или да се придвижи напред към вихрушката?

Съвсем скоро обаче изборът бе направен вместо нея. Без никакво усилие тя като че ли се понесе към горната сфера — или може би сферата идваше към нея. Не можеше да каже дали бризът, който усещаше, беше причинен от собственото й движение или бе просто от циркулиращата въздушна система вътре в конструкцията.

Докато се носеше нагоре стреснато видя как една дълга дъгоцветна змия изскача от нещо като отворена уста върху горната сфера и пропада край нея към сферата отдолу, където беше погълната от друга такава уста. Докато тя продължаваше да се издига, още две змии паднаха отгоре, а една скочи нагоре от долната сфера.

Въпреки че те не приличаха на нищо, което бе виждала досега, тя беше сигурна, че сферите и змиите бяха органични — те носеха белега на биологията, лепкавата влажност на живота, неравномерността на нещо, по-скоро израснало, отколкото произведено. Но дали бяха отделни форми на живот или органи в едно по-голямо същество, нямаше как да се каже. Завихреният фон може би представляваше далечните предели на пространството или някаква обгръщаща мембрана.

Сърцето й все още блъскаше силно; мисълта, че една част или всичко от това беше живо, я плашеше. И когато се приближи към повърхността на горната сфера, Хедър видя, че тя леко се разширява и свива — или пулсираше, или дишаше. Размерите бяха фантастични; ако приемеше, че все още е 164 сантиметра висока, сферата трябваше да се простира на десетки, ако не и на стотици километри. Но може би тя се бе свила до малка частица от първоначалния си ръст и сега беше на някакво фантастично пътешествие из анатомията на един кентавъриец.