Четвъртото измерение

Тя почувства, че се извива и въпреки че пейзажът около нея изглеждаше съставен от чисто произволни шарки пиезоелектрична боя, като че ли рисунъкът, който виждаше с периферното си зрение отляво, беше същия като този, който можеше да види отдясно. Правите ръбове на квадратните панели се огъваха навътре и навън, веднъж изпъкнали, веднъж вдлъбнати. Хедър погледна надолу в сумрака към тялото си и видя, че то е разтеглено и сплескано, като че ли някой е нарисувал фигурата й на хартия, а после я е разстлал в една купа.

И все пак, с изключение на непреодолимото усещане за бързо движение в стомаха и промяната на налягането в ушите, както и проявяващите се от време на време звездичките пред очите й — за което също знаеше, че е явление, свързано с резки промени в налягането — в действителност не чувстваше някакво неудобство. Тя виждаше как заобикалящата я среда се прегъва и извива, усещаше, че и с нея става същото, но костите й се огъваха, без да се счупят.

Сгъването продължаваше. Целият процес отне не повече от няколко секунди, съдейки по работещия метроном на сърцето, туптящо в ушите й, но докато течеше, изглеждаше че времето се е разтеглило.

И тогава изведнъж всичко спря да се движи. Трансформацията беше пълна: тя бе затворена в един тесеракт.

Не.

Тя се бореше да се успокои. Не, не беше затворена. Във всеки един момент можеше да спре процеса, да избяга. Извънземните, които и да бяха те, не биха положили всичките тези усилия, само за да я наранят. Все още владееше положението, напомни си тя. Доброволен посетител, а не затворник.

Но тя чувстваше, че трябва да има нещо повече от това просто да усети как се огъва пространството в себе си. Със сигурност кентавърийците не бяха пропилели десет години, за да кажат на човечеството как да направи увеселително съоръжение за луна-парк. Трябваше да има нещо повече…

И имаше.

Внезапно тесерактът рязко се разтвори, като панелите се разделиха по ръбовете. Това стана като при ускорен видеозапис на разцъфване на цвете — грациозно и в абсолютна тишина.

Панелите като че ли се губеха в безкрайността, като всеки един се простираше в различна посока. Хедър откри, че се носи свободно.

Но не в пространството.

Поне не в откритото пространство.

Хедър се протегна, разпъвайки крайниците си. Имаше въздух, за да диша и многоцветна светлина, която й помагаше да вижда.

Тя погледна надолу към тялото си… и не можа да го види.

Можеше да го усети — чувството й за собственото тяло беше съвсем в ред. Просто бе загубила материалната си форма.

Реши, че всичко това е халюцинация. Въздухът не изглеждаше по-плътен от нормалния и въпреки това, тя откри, че може да плува, като загребва с ръце или рита с крака.

Мисълта я сепна: Ако панелите се губеха в безкрайността, то стоп бутонът също бе някъде там.

Адреналинът й се повиши. По дяволите, как можеше да е толкова глупава?

Не. Не. Нямаше такова нещо като преживяване извън тялото. Трябваше да е някаква халюцинация, което означаваше, че все още е в разгънатата конструкция, все още е заклещена в онова тясно пространство.

А стоп бутонът трябваше да е някъде пред нея — малко напред, надясно от центъра.

Тя протегна ръка напред.

Нищо.

Обхвана я паника. Той трябваше да бъде там.

Затвори очи.

И половин секунда, след като го направи, около нея се оформи мисловен образ на интериора на конструкцията, който изглеждаше в представата й по същия начин като в началото.

Тя отвори очи и конструкцията изчезна; затвори ги и тя се появи отново. Имаше малко забавяне — повече от достатъчно, за да избледнее предишната картина — преди да се появи следващата.

Следователно беше илюзия. Тя затвори очи, изчака конструкцията да се появи в ума й, протегна ръка и натисна стоп бутона, отвори очи и видя панелите бързо да се затварят, после почувства как хиперкубът се разгъва около нея — извивайки се в един обратен вариант на предишния танц.

След минута гледката и при отворени, и при затворени очи бе една и съща: конструкцията се бе възстановила напълно. Тя пак бе в своя офис, пак в университета — знаеше го с мозъка на костите си. Все пак, за да се убеди напълно, тя отвори кубичната врата — вече беше експерт при действията с нея — и стъпи на пода. Светлината от сценичните лампи я заслепи.

Добре: Можеше да се върне вкъщи, когато поиска. Вече беше време да се впусне в проучвания.

Тя пак влезе вътре, дръпна вратата на мястото й, пое дълбоко въздух и натисна старт бутона.

И хиперкубът отново се сгъна около нея.

19.

Кайл влезе в лабораторията си на следващата сутрин и изведе Чийтах от режим на временно изключване.

— Добрутро, д-р Грейвс.

— Добрутро, Чийтах. — Кайл изкара електронната си поща на друга конзола.

Чийтах мълчеше, навярно очаквайки по-нататъшен коментар от страна на Кайл за неформалния му поздрав. След малко обаче каза:

— Чудех се, д-р Грейвс. Ако успееш да създадеш квантов компютър, как това ще се отрази на мен?

Кайл хвърли поглед към механичните очи.

— Какво имаш предвид?

— Ще изоставиш ли АПЕ проекта?

— Няма да те разглобя, ако това имаш предвид.

— Но повече няма да съм приоритет, нали?