Четвъртото измерение

Стана й горещо, навярно по-горещо, отколкото трябваше да се чувства от силната светлина в стаята. Тя погледна назад към конструкцията, после се обърна към монитора на компютъра си. Интернет страницата на Центъра за извънземни сигнали не се бе променила. Трябваше да има хиляди изследователи, които работеха върху проблема какво означават посланията на извънземните. Беше сигурна, че е доста по-напред от който и да е друг — щастливата случайност, че Кайл имаше картина на Дали на стената й беше позволила да отскочи напред. Но дали някой друг нямаше да построи подобна конструкция съвсем скоро?

Тя се поколеба цяла една минута, борейки се със себе си.

После мина през стаята, вдигна куба, който бе свалила и го приближи до конструкцията. След това взе един от вакуумните държачи, които Пол й беше дал, и го постави в центъра на една от страните — тази, която се състоеше от двата субстратни панела, слепени заедно. В горната част на черната пластмасова дръжка имаше малка помпа; Хедър я издърпа нагоре и уредът прилепна здраво към куба. После се опита да повдигне куба с ръка. Страхуваше се да не се разпадне, но нищо подобно не се случи.

След още един миг колебание тя се вмъкна отново в кухината и с вакумната дръжка повдигна куба. Той с лекота влезе в старото си положение и затвори отвора.

Когато потъна в тъмнина Хедър усети през нея да преминава вълна на паника.

Но това не беше пълна тъмнина. Пиезоелектричната боя светеше слабо с онази зеленикава светлина, която излъчват светещите в тъмното детски играчки.

Тя пое дълбоко въздух. Имаше достатъчно кислород, въпреки че затвореното пространство наистина изглеждаше задушно. Макар че определено нямаше да се задуши тук, тя искаше да се увери, че може да напусне конструкцията, когато пожелае. Извъртя ръце и се опита да избута навън куба.

Нова вълна на паника я заля — кубът не помръдваше. Полето на структурната цялост може би не й позволяваше да излезе.

Тя сви ръцете си в юмрук и отново блъсна куба…

… и той се отдели, падна на постлания с килим под, като страната с вакуумния държач остана отгоре.

Хедър усети, че се хили глуповато на собствената си паника. Навярно беше добре, че конструкцията не е космически кораб — щеше да направи първия контакт с пълни гащи.

Тя излезе навън, протегна се и изчака да се успокои малко.

След това опита още веднъж като се качи в конструкцията и с помощта на държача за стъкло затвори това, което вече възприемаше като „кубична врата“.

Този път просто седеше и чакаше очите й да свикнат с полумрака, вдишвайки топлия въздух.

Хедър се вгледа във фосфоресциращите фигури върху панела пред нея, опитвайки се да извлече някакъв смисъл от рисунъка. Разбира се, нямаше как да знае дали беше ориентирала конструкцията в правилната посока. Можеше да гледа настрани или…

Или назад. Точно така, навярно седеше в обратна посока и всъщност гледаше назад. Пространството беше твърде тясно, за да се обърне обратно. Тя махна кубичната врата, провеси краката си навън и се извъртя. След като се настани, с лице към късата част на колоната вместо към дългата, тя хвана вакумната дръжка, за да затвори.

Седеше и чакаше очите й да свикнат с полумрака.

Постепенно пред нея се очертаха две окръжности. Едната беше непрекъсната, другата беше накъсана на осем къси арки.

В главата й проблесна светкавица. Непрекъснатата окръжност беше „Включено“, съвсем буквално — затворена електрическа верига. А прекъснатата окръжност беше „Изключено“.

Тя пое дълбоко въздух, после започна да придвижва ръката си напред.

— Алфа Кентавър, аз идвам — каза тя тихо и притисна дланта си върху затворената окръжност.

18.

Отначало като че ли нищо не се случи. После обаче Хедър почувства усещане за пропадане в стомаха си, все едно беше в асансьор, който стремително се спуска надолу. В следващия миг ушите й забучаха.

Тя притисна юмрука си върху стоп бутона… и всичко пак стана нормално.

Хедър изчака да се успокои дишането й. Пробва дали се отваря вратата като леко я открехна.

Добре: можеше да спре процеса по всяко време и да излезе навън, когато поиска. Така че реши да опита отново. Затвори очи, мобилизирайки вътрешните си сили, после дръпна дръжката, за да затвори вратата, и с показалеца си докосна центъра на плътната окръжност.

Стомахът на Хедър отново пропадна, а ушите й, все още невъзстановили се от предишния път, леко я заболяха. А пред нея съзвездието от фосфоресциращи квадрати започна да се размества, да се движи, да се пренарежда, като че ли…

Като че ли разгънатият хиперкуб, който бе построила, започна да се вмъква в себе си, движейки се в посока ана или ката, превръщайки се в тесеракт заедно с Хедър в самото му сърце.