Четвъртото измерение

Заедно отидоха до станцията на метрото. Хедър беше в източна посока към станция „Йондж“; Пол, който живееше в общежитие в Харбърфронт, трябваше да поеме на юг към „Юниън“. Той слезе на източната платформа, просто за да се увери, че Хедър безпроблемно се е качила на влака. Станция „Сейнт Джордж“ беше облицована с бледозелени плочки, не много по-големи от тези, които бяха сглобявали тази вечер. Тунелите тук бяха изключително прави; Хедър видя своя влак да идва доста преди да е пристигнал на перона.

— Благодаря, Пол — каза тя като се усмихна топло. — Наистина оценявам помощта ти.

Пол леко я докосна по рамото; това бе всичко. Хедър се почуди какво щеше да направи, ако той се бе опитал да я целуне. И тогава нейният влак изтрополи на станцията и тя пое към своята празна къща.

Цяла нощ Хедър се бе въртяла и мятала в леглото, сънувайки ту чудноватото извънземно изделие, ту Пол.

По-голямата част от трасето на метрото до работата й минаваше под земята, но в две отсечки излизаше на дневна светлина. И на двете места — в близост до станция „Дейвисвил“ и до „Роуздейл“ — слънчевата светлина беше болезнено ярка за недоспалите очи на Хедър.

Добре че когато влезе в офиса си, пердетата бяха все още спуснати. Нямаше да може да работи спокойно с осемкубовата конструкция, която заемаше почти цялата стая. Но Хедър седеше тихо в сумрака, отпиваше от кафето, което бе купила по пътя от „Втората чаша“ във фоайето и чакаше да й се проясни главата.

Беше се надявала, че нощният сън ще й подскаже някакъв отговор на загадката, която представляваше построеното от тях, но нищо не й бе хрумнало. И сега гледаше това нещо и се чувстваше като глупак — що за смахната идея! Доволна бе, че Омар — и изобщо всички други — бяха в отпуска.

Хедър отпи нова глътка от кафето и реши, че е готова да посрещне деня. Стана, отиде до прозореца и дръпна избелелите пердета. Слънчевата светлина нахлу в стаята.

Седна пак, хвана с ръце главата си и…

Що за дявол беше това?

Оцветените места върху субстратните панели блестяха в слънчевата светлина. Те представляваха кристален филм, така че това може би не беше толкова чудно, но…

… те като че ли танцуваха, трептяха.

Тя стана, за да ги разгледа по-отблизо, направи крачка напред и…

… и стъпи върху купчина принтерна хартия, която вчера бе оставила на пода. Подхлъзна се, залитна напред и се строполи върху изградената от нея конструкция.

Логично беше да я разбие на парчета — не само на големите квадратни панели, но и да се разкъсат повечето от връзките между хилядите плочки.

Сигурно трябваше да стане така, но не стана.

Конструкцията стоеше непокътната. Всъщност Хедър беше тази, която щеше почти да си счупи ръката, когато падна върху нея.

Нещо държеше панелите заедно. По-отблизо тя можеше да види, че всяка една квадратна фигура върху плочките проблясва поотделно, пречупвайки светлината подобно повърхността на сапунени мехурчета.

Вчера това беше една паянтова конструкция — построена как да е, придържана от скоби, крепящи се на купчина книги.

Но днес…

Тя отиде до най-отдалечения край на конструкцията, като я изучаваше през цялото време. Тогава силно удари по нея с кокалчетата на пръстите. Беше твърда, но не напълно неподвижна; цялата конструкция леко помръдна. Нейният удар изпрати лъч светлина към стената. Хедър опита с крак да измести купчината книги, които подпираха този край; томовете се плъзнаха по пода.

Крайният куб обаче продължаваше да стои устойчиво. Вместо да падне под собствената си тежест, редицата от кубове стърчеше във въздуха.

Дали боята не действаше като циментиращо вещество, след като се втвърдеше? Дали…

Тя огледа стаята, видя слънчевата светлина, която струеше от прозореца, видя собствената си сянка върху отсрещната стена.

Възможно ли беше да използва слънчева енергия?

Слънчевата светлина. Енергията, до която имаше достъп всяка една цивилизация във вселената. Не всички светове съдържаха тежки елементи като уран, и сигурно не всички имаха запаси от полезни изкопаеми. Но всяка планета в галактиката имаше една или повече звезди, около които се движеше.

Хедър стана и дръпна пердетата.

Обектът остана в устойчиво положение. Тя въздъхна — разбира се, едва ли щеше да е толкова просто. Тя седна обратно на бюрото си и се замисли.

В стаята се чу скърцащ звук. Хедър видя, че конструкцията започва да се накланя. Тя скочи на крака, изтича през стаята и се опита да хване крайния куб преди да се разпадне, като страничните му панели се отделят от горния и долния панел.

Тя се опита да задържи конструкцията с една ръка, докато с другата трескаво възстановяваше своята книжна подпора. След като обектът вече беше в безопасност, тя бързо отиде при прозореца и отново дръпна пердетата.

Очевидно нещото притежаваше някаква минимална способност за енергийно запасяване. Това имаше смисъл единствено при уреди, захранвани със слънчева енергия; не можеха всеки път да излизат от строя, ако случайно паднеше сянка върху тях.