Четвъртото измерение

Най-накрая Пол и Хедър прекосиха двора на университета, след като спираха да почиват на няколко пейки по пътя. Изкачиха рампата на стълбището пред входа на „Сидни Смит хол“. Пред тях вървеше едър студент, облечен с кожено яке, на гърба на което бе изписано името „Колмекс“. Хедър си помисли, че рангът на това момче като футболен играч трябва да е много важен за неговото самочувствие, за да носи кожено яке в средата на август. Тя се надяваше, че поне ще задържи вратата отворена, но той я остави да се затръшне с подрънкване на стъкло зад себе си. Пол вдигна вежди, разменяйки поглед с Хедър, учител към учител — възпитанието на днешните деца. После той нагласи количката така, че да освободи едната си ръка, и се протегна да отвори вратата.

Най-после стигнаха до нейния офис.

— А — каза Пол, оглеждайки стаята, докато влизаха, — ти не си в самостоятелен офис.

Хедър кимна; дори в университетите действаше законът на по-силния.

— Аз съм само асоцииран професор — каза тя. — Отне ми няколко години да отгледам дъщерите си и предполагам, че имам още доста да наваксвам. Колегата, с когото делим офиса, Омар Амир, е в отпуска през лятото.

Хедър избута с крак кутията от скарата на своята количка, после се отпусна на един стол, за да си поеме дъх. Тя леко поклати глава и се заоглежда из стаята. Трябваше да преместят бюрото на Омар — ако го избутат към тази библиотека, ще има достатъчно място върху покрития с нисковлакнест килим под, за да започнат сглобяването на извънземния пъзел.

Пол също си почиваше, седнал на стола на Омар. След няколко минути обаче и двамата станаха и преместиха бюрото. После тя разпечати копие от плана в КАД програмата за първия панел, отвори първата кутия и седна по турски на пода. Пол седна на един метър от нея — можеше да долови миризмата на пот; от много отдавна не бе усещала миризмата на мъжка пот.

Започнаха да прикачват плочките една към друга. Беше приятно да види как привидно произволните мотиви върху всяка една се свързваха при сглобяването.

Докато работеше, мислите й безцелно се въртяха около това, което Пол бе казал, че е изработил по ръбовете на плочките: вглъб и зъб. Няколко наистина добри анекдота й идваха на ум по този повод, но тя ги запази за себе си.

Около 8,30 часа Пол и Хедър си поръчаха пица и кола; за удоволствие на Хедър те успяха да се споразумеят за продуктите върху пицата за секунди; това винаги беше основен въпрос на преговори с Кайл.

Пол предложи своята кредитна карта, когато пристигна момчето за доставки, но Хедър настоя, че той е този, който й прави услуга, така че тя трябва да плати сметката. Беше доволна, че Пол прие без уговорки.

Минаваше десет часа, когато привършиха със сглобяването на всичките четиридесет и осем големи квадрата. Всеки от тях беше около седемдесет на седемдесет сантиметра. Бяха ги подпрели отстрани на бюрото на Омар.

Вече бе време да построят проклетото нещо. Като използваха скобите и стягите, които Пол бе донесъл, те свързаха страните. Най-после всичките осем куба бяха сглобени.

Като цяло, оцветените места — които леко проблясваха като слюда — все още не образуваха смислена картина, но те се преливаха по повърхността на кутиите в сложна плетеница, която напомняше вградени електрически вериги.

Като се ръководеха от КАД диаграмата, те продължиха да съединяват кубовете в едно по-голямо цяло. Не успяха да изправят това, което се получаваше — помещението не беше достатъчно високо — така че го довършиха в хоризонтално положение, като колоната от четирите куба беше успоредна на пода:

Конструкцията се опираше на един куб; те подпряха края на колоната откъм по дългата й част с купчина учебници. Завършен, обектът заемаше почти цялата стая.

Когато свършиха, Хедър и Пол седнаха и се загледаха в творението си. Какво беше това? Произведение на изкуството? Олтар? Или нещо друго? Във всеки случай, беше провокативно, че имаше форма на разпятие — дори и сега, когато лежеше на едната си страна, този образ се набиваше на очи — но как биха могли извънземните да бъдат съпричастни към един толкова специфичен за човечеството символ? Дори ако един предполагаем бог е имал предполагаеми смъртни деца в другите светове, със сигурност никъде другаде кръстът не е бил използван като средство за екзекуция — той беше пригоден за анатомията на човека, все пак. Не, не, приликата сигурно беше случайна.

Като цяло конструкцията изглеждаше неустойчива. Всъщност, повече от всичко, тя й напомняше за нещо, което се бе случило в детската градина. Нейната група през 1979 година беше отишла да види първото в историята приземяване на реактивен самолет „Конкорд“ на тогавашното Международно летище на Торонто. След като се бяха върнали, един добър възпитател беше направил за децата модел на „Конкорд“ от стари консервени кутии и смачкан зелен картон. Това нещо изглеждаше също толкова паянтово, колкото онова тогава.

Пол поклати учудено глава.

— Какво предполагаш, че е това?

Хедър сви рамене.

— Нямам и най-малка представа.

Тя погледна часовника си, а Пол — неговия.