Четвъртото измерение

Хедър отново отиде в лабораторията на Пол Коменски късно следобед на следващия ден. Малкият робот все още бръмчеше напред-назад, но вече бе консумирал по-голямата част от третия, последен субстратен лист.

— Ще бъде готово само след няколко минути — каза Пол, който идваше да я поздрави.

Хедър се сети, че веднъж бе чула никога да не вярва на определено от инженер време.

— Добре.

Имайки нужда да покаже, че не е толкова неточен, Пол посочи двете големи кутии, които наистина бяха почти пълни с малки правоъгълни плочки боядисан субстрат.

Хедър отиде при кутиите и взе първите две плочки, които бяха най-отгоре. Прилепи ги една до друга — закрепиха се здраво.

Роботът издаде електронен църкащ звук. Хедър се обърна. Беше препречила пътя му. Тя отстъпи и роботът продължи към втората кутия, пусна вътре една плочка, после издаде друга поредица бибипкания и спря.

— Готово — каза Пол.

Хедър повдигна едната кутия. Сигурно тежеше над двадесет килограма.

— Ще се нуждаеш от помощ, за да ги пренесеш до офиса си — каза Пол.

Тя със сигурност би оценила подобна помощ, но вече бе достатъчно задължена. Или, помисли си тя по-откровено, чувстваше се толкова задължена, колкото искаше. Вчера компанията на Пол й бе доставила удоволствие, но нещата бяха тръгнали зле към края. А сега беше почти време за вечеря; знаеше, че нещата няма да свършат с това да й помогне при пренасянето на кутиите през двора на университета.

— Не, ще се оправя — каза тя.

Хедър си помисли, че Пол изглежда разочарован, но той несъмнено умееше да разчита знаците; човек не можеше да оцелее в една университетска среда, ако не бе способен на това, например като онзи човек от Антропологията — Бентли, Бейли, или както и да му беше името.

Тя се обърна към двете кутии и ги погледна — щеше да е убийствено да ги пренесе до „Сид Смит“ в тази жега. Наистина би могла да приеме известно съдействие.

— От друга страна… — започна тя.

Лицето на Пол светна.

— Все пак — каза Хедър, — ще ти бъда много благодарна, ако ми помогнеш.

Пол вдигна пръст, показвайки, че ще се върне след една минута. Той излезе от лабораторията и скоро след това се върна като буташе пред себе си две багажни колички, по една във всяка ръка. Беше малко странно наглед; те като че ли искаха да вървят в различни посоки. Хедър отиде при него. Ръцете им се докоснаха за миг, когато пое дръжките на едната.

— Благодаря — каза тя.

Пол се усмихна.

— За мен е удоволствие.

Той подкара количката пред себе си, пъхна скарата й под едната кутия, после наклони количката назад, така че кутията да опре до червената метална рамка. Хедър повтори процедурата със своята количка и втората кутия.

Пол отново вдигна пръст.

— Ще ти трябват набор от скоби и стяги, ако искаш да сглобяваш квадратите в кубове.

Той извади трета кутия — изглежда предварително я беше приготвил — и я постави върху тази, която вече бе на количката му.

— Вътре има също двойки приспособления за захващане на стъкло. — Той отвори кутията и извади едното от тях. Беше нещо като вакуумна чаша с черна дръжка. — Виждала ли си ги преди? Използват се при работата със стъкла за прозорци, но може да са ти от полза при твоите големи панели, след като ги сглобиш.

— Благодаря — отново каза Хедър.

— Разбира се, знаеш, че истинският тесеракт има само двадесет и четири лицеви страни.

— Какво? — възкликна Хедър. Не можеше чак толкова да се е побъркала. — Но Кайл каза…

— О, когато е разгънат, изглежда, че има четиридесет и осем, но като се сгъне, всяка страна опира в друга и така остават само двадесет и четири. Тази, която е отдолу, се сгъва върху горната, страничните кубове се сгъват навътре и т.н. Не че има някакъв начин наистина да се сгъне, разбира се. — Той направи пауза. — Ще тръгваме ли?

Хедър кимна и те потеглиха, като бутаха багажните колички пред себе си.

Разбира се, когато стигнеха в нейния офис, тя можеше просто да му благодари и той да си тръгне, но…

Но две хиляди и осемстотин плочки! Щеше да й трябва цяла вечност, за да ги сглоби сама.

Може би Пол щеше да пожелае да й помогне и…

Не. Не. Тя не можеше да иска това от него, не можеше да прекарват повече време заедно. Първо трябваше да разреши нещата с Кайл.

Но…

Но как изобщо щеше да ги разреши? Как можеше изобщо да знае със сигурност? И ако не беше сигурна, щеше ли да изпитва напрежение всеки път, когато ръката на Кайл докосваше тялото й?

Тя хвърли поглед на Пол, докато вървяха по „Сейнт Джордж“.

Ръцете му бяха върху обвитите с гума дръжки на количката. Хубави ръце, силни ръце. Дълги пръсти.

— Знаеш ли — каза Хедър предпазливо, — ако нямаш работа, мисля, че бих приела помощ за прикачването на всички тези плочки една към друга.

Той погледна към нея и се усмихна — една хубава усмивка.

— Разбира се — каза той. — С удоволствие.