Четвъртото измерение

— Пиезоелектричен — тихо каза Хедър. Тя набра думата на своя електронен бележник. — Бях чела някъде за това, но не се сещам къде. Както и да е, вече ще можеш ли да направиш плочките?

— Разбира се.

— Колко време ще отнеме?

— Целият процес? Около един ден.

— Само толкова?

— Само толкова.

— Ще го направиш ли за мен?

— Разбира се. — Той замълча. — Но защо не наминеш? Искам да ти покажа апаратурата, да се увериш, че ще произведе точно каквото искаш. След това ще стартираме процеса, а после може да обядваме някъде?

Хедър се поколеба за миг, но след това се съгласи:

— Добре, защо не. Тръгвам.

Производственото съоръжение беше просто.

На пода в лабораторията на Пол Коменски лежеше панел от субстратния материал с размери на страните от около три метра; още два такива панела бяха облегнати на стената, като стигаха почти до тавана.

Субстратът беше тъмнозелен. А в горния му край имаше малък робот, с големина на кутия за обувки, в задната част на който беше прикачен цилиндричен резервоар.

Хедър стоеше до Пол. Мониторът на един компютър зад него показваше дванадесетото радиопослание — първото след уроците по основна математика и химия.

— След малко ще задействаме робота — каза Пол — и той ще започне да се движи по повърхността на субстрата. Виждаш ли резервоара? В него е вторият химикал — течността. Роботът ще го нанася по схемата върху монитора, там. После ще използва лазер, за да изреже плочката от субстрата. След това ще преобърне плочката и ще нанесе боята върху другата страна; настроил съм го да прави това винаги в една и съща посока, така че ако субстратът беше прозрачен, схемата отдолу щеше да съвпада съвсем точно с горната. След това ще използва един от своите манипулатори, за да постави плочката в онези кутии, ей там.

Той натисна един бутон и роботът започна да работи точно според описанието му като изкара правоъгълна плочка с размери около десет на петнадесет сантиметра. Хедър се засмя.

— Ще му трябва около един ден, за да изреже плочките и когато е готово, всички те ще бъдат подредени по реда, в който трябва да бъдат сглобени, в кутиите.

— Какво ще стане, ако изпусна някоя кутия?

Коменски се засмя.

— Знаеш ли, това се случи веднъж с моя по-голям брат. Първият му компютърен курс беше в гимназията през ранните години на седемдесетте. Тогава всичко са правили върху перфорирани карти. Той написва програма, която да отпечатва образа на Фара Фосет — спомняш ли си я? Всичко е било направено чрез печатани характеристики — звездички, доларови знаци, наклонени черти — наподобяващи полутонова фотография, ако я гледаш отдалече. Месеци наред работил върху това и накрая изпуснал проклетата кутия с картите и те напълно се объркали. — Той сви рамене. — Все пак, роботът поставя малки серийни номера върху стикери на гърба на всяка плочка. Те се залепват с пощенско лепило — ако решиш по-късно да ги махнеш, лесно ще се отлепят.

Той извади първата плочка от кутията и показа етикета на Хедър.

Тя се усмихна.

— Помислил си за всичко.

— Опитвам се.

Роботът продължаваше работата си; вече беше направил още шест плочки.

— А сега, какво ще кажеш да обядваме?

Хранеха се във Факултетския клуб, който се намираше на улица „Уилкокс“, точно зад ъгъла откъм „Сид Смит“. Столовата беше изградена в стил „Уеджуд“: сиво-сини стени с бели рококо фризове. Хедър седеше, подпряла лакти върху бялата покривка, преплела пръсти пред лицето си. Тя се усети, че всъщност държи на показ венчалния си пръстен като щит. Това беше бедата да си психолог, помисли си тя: нищо не можеш да направиш, без да го анализираш.

Свали ръцете си и ги постави една върху друга на масата — и също така несъзнателно, както и при първото си действие, сложи лявата си ръка отгоре. Хедър погледна надолу и видя, че халката все още се натрапва и си позволи незабележимо да свие рамене.

Това обаче не беше убягнало на Пол.

— Ти си семейна.

Хедър усети, че отново излага на показ халката, когато вдигна ръката си.

— От двадесет и две години, но… — Тя спря, чудейки се дали да го каже. После, след миг на вътрешна борба, продължи. — Но сме разделени.

Пол повдигна вежди.

— Деца?

— Две. Имахме две.

Той наклони глава при страннозвучащата фраза.

— Не ги ли виждаш често?

— Едното от тях почина преди няколко години.

— О… съжалявам.

Беше достатъчно деликатен, за да не попита как; това го издигна в очите на Хедър.

— А ти?

— Разведен, отдавна. Имам един син; той живее в Санта Фе. Прекарвам Коледите с него, съпругата му и децата; добре ми се отразява да избягам за малко от студа.

Хедър завъртя леко очи, искайки да каже, че малко студ би бил добре дошъл по това време на годината.

— А твоят съпруг — попита Пол — с какво се занимава?

— Работи тук, в университета. Кайл Грейвс.

Пол беше изненадан.

— Кайл Грейвс е твой съпруг?

— Познаваш ли го?

— Той е при компютрите, нали? Бяхме заедно в един комитет преди няколко години — работихме по учредяването на Центъра „Кели Готлийб“.

— О, да. Спомням си, когато се занимаваше с това.

Пол я погледна, усмихнат, немигащ.

— Кайл трябва да е глупак, щом те е оставил да си отидеш от него.