Четвъртото измерение

— Без частния ключ — каза тя — посланието не може да бъде дешифрирано.

— А общественият ключ на Хъникър е число с петстотин и дванадесет цифри?

— Да.

Кайл сбърчи чело.

— За да намерят делителите на такова число чрез опитване на конвенционалните компютри ще им трябват трилиони години.

— Точно така. Наши компютри започнаха да работят с пълен капацитет малко след смъртта на Хъникър. Досега без успех. Но както казвате вие, така е с конвенционалните компютри. Един квантов компютър…

— Един квантов компютър би могъл да го извърши за секунди.

— Абсолютно точно.

Кайл кимна.

— Мога да разбера защо на един последовател на Тюринг му допада да остави след себе си закодирано послание. — Тюринг е имал основна роля в разгромяването на нацистката кодираща машина през Втората световна война. — Но защо трябва да се съглася да направя това за вас?

— Разполагаме с копие на дискетата на Хъникър — нещо, което е много трудно да се намери, повярвайте ми. Моите партньори и аз вярваме, че в дискетата е кодирана информация, която може да има голяма търговска стойност и ако успеем да я дешифрираме първи, ще спечелим много пари.

— Всички?

— Когато говорих по телефона, моите партньори ме упълномощиха да ви предложа два процента от постъпленията.

— А какво ще стане, ако няма такива?

— Извинете, трябваше да съм по-ясна: готова съм да ви предложа аванс от четири милиона долара от двупроцентния дял от всички постъпления. И ще запазите всички права върху технологията на квантовия компютър; ние искаме само да се декодира посланието.

— Какво ви кара да мислите, че в посланието ще има нещо с търговска стойност?

— Във втората написана на ръка бележка на Хъникър се е казвало: „Извънземно радиопослание — разкрива нова технология.“ Дискетата с кодираната трансмисия е била намерена върху тази бележка. Хъникър ясно е разбирал посланието и е усетил, че то описва някаква новаторска технология.

Кайл сви вежди недоверчиво и се облегна назад в стола си.

— Прекарал съм половината си живот, опитвайки се да дешифрирам какво имат предвид студентите, когато пишат нещо. Той може просто да е казал, че се нуждаем от нова технология, нещо като квантов компютър, за да разгадаем неговия код.

Чикаматсу прозвуча прекалено убедено.

— Не, трябва да описва някакво велико нововъведение. И ние искаме да го притежаваме.

Кайл реши да не спори с нея; явно беше посветила твърде много време и пари, за да допусне мисълта, че всичко е напразно.

— Как ме открихте?

— Ние наблюдаваме изследванията по квантовите компютри от години, д-р Грейвс. Знаем с точност кой какво прави и колко е близо до пробив. Вие и Сапърщайн от Технион сте двамата, които почти сте решили техническите трудности.

Кайл въздъхна. Той мразеше от години нахалството на Сапърщайн. Дали Чикаматсу знаеше това? Навярно, което означаваше, че може би го провокира. Все пак, четири милиона долара…

— Нека си помисля — каза той.

— Ще ви се обадим отново — каза Чикаматсу, като стана и протегна ръка за дискетата.

Кайл нямаше особено желание да й я върне.

— На нея е само обществения ключ — усмихна се Чикаматсу. — Без фактическото послание от извънземните тя е безполезна.

Кайл се поколеба известно време, после подаде пластмасовата дискета, влажна от потта на дланта му.

Чикаматсу я избърса в една кърпичка и я прибра в чантата си.

— Благодаря ви — каза тя. — О, и един съвет — подозирам, че не сме единствените, които са наясно за вашите изследвания.

Кайл разпери ръце и се опита да прозвучи весело:

— Тогава може би трябва да изчакам най-доброто предложение.

Чикаматсу вече беше до вратата.

— Не мисля, че ще ви харесат предложенията, които другите правят.

И излезе.

15.

Телефонът в офиса на Хедър иззвъня. Тя хвърли поглед на дисплея; беше вътрешно обаждане от Университета на Торонто. Въздъхна с облекчение: вече й бе дотегнало от медиите. Но като че ли и те се бяха отдръпнали от нея; прекратяването на извънземните послания вече беше стара новина и изглежда репортерите малко по малко я оставяха на мира. Хедър вдигна слушалката.

— Ало?

— Здравей, Хедър. Тук е Пол Коменски от ПК лабораторията.

— Здравей, Пол.

— Радвам се да те чуя.

— Аз също, благодаря.

Тишина, а после:

— Аз, а… вече съм готов с веществата, които ме помоли да забъркам.

— Това е страхотно! Благодаря ти.

— Да. Субстратът не е нещо особено, по същество е просто полистирин. За другия материал обаче бях прав. Той е течност при стайна температура, но наистина изсъхва — превръща се в тънък кристален филм.

— Така ли?

— И той е пиезоелектричен.

— Пи… пи… какво?

— Пиезоелектричен. Това означава, че когато го поставим под напрежение, той генерира електричество.

— Наистина ли?

— Не много силно, но осезателно.

— Фантастично!

— Всъщност не е чак толкова необичайно; това често се среща при различни минерали. Но не го очаквах. Кристалите, в които се превръща това вещество при изсъхване, в действителност са подобни на специален вид пиезоелектричен кристал, който може да се деформира — т.е. да променя формата си — в десет пъти по-голяма степен в сравнение със стандартните пиезоелектрични кристали.