Четвъртото измерение

Най-напред трябваше да подсигури постоянно захранване на конструкцията; след няколко часа слънцето вече нямаше да влиза през този прозорец. Замисли се дали да не я изнесе навън, но това щеше да реши проблема само до вечерта. Явно енергоспестяващото флуорисцентно осветление в офиса не беше осигурило достатъчно светлина, за да захрани конструкцията вчера. Хедър обаче можеше да вземе силни електрически лампи от Театралния факултет или може би от Ботаниката.

Тя чувстваше как нивото на адреналина в нея се покачва. Все още нямаше представа какво е открила, но определено беше постигнала много по-голям напредък с посланията на извънземните, отколкото който и да е друг.

За миг тя си помисли да отвори в Интернет страницата на Центъра за извънземни сигнали и да съобщи какво беше открила. Това щеше да е достатъчно, за да й осигури първенство. Но също така би означавало, че следващите дни стотици изследователи щяха да повторят направеното от нея, а някой от тях можеше да направи и следващата стъпка — да открие за какво служи проклетото нещо. Тя имаше за наваксване десетки години кариера; разкриването на целта на конструкцията може би щеше да компенсира изгубеното досега време…

Хедър отиде да намери няколко лампи. Веднага след това отново се залови за работа.

17.

Сценичните осветителни тела бяха монтирани: три големи лампи върху триножници с паравани за насочване на лъчите им. Те осигуряваха постоянен източник на енергия за извънземната конструкция, като й даваха възможност да изпълнява предназначението си, независимо какво беше.

Досега то се заключаваше в това да бъде в равновесно положение. Хедър можеше да помисли за пазарна ниша за един такъв продукт — мисъл за Кайл премина през ума й — но тя не вярваше, че извънземните биха пропилели десет години, за да й кажат как да накара нещо да стои неподвижно.

И все пак, може би това беше всичко, което извънземните искаха да разкрият: как материалите да издържат на големи напрежения, което да направи възможно построяването на високоскоростни космически кораби. Нали бързите пътувания между Земята и света на Кентавър биха изисквали значителни ускорения.

Всичко това нямаше смисъл. Ако кентавърийците имаха кораби, способни да развиват поне половината от скоростта на светлината, биха могли да изпратят работен модел много по-бързо, отколкото да предават плановете чрез радиосигнали. Разбира се, радиопредаването на информация е по-евтино от изпращането на физически обекти, но това я караше да се запита дали устойчивостта беше смисълът на тази конструкция.

Хедър седна и се загледа в обекта. Опитваше се да разгадае за какво може да се използва. Не харесваше научна фантастика като Кайл, но и двамата обичаха да гледат филма „2001: Една одисея в космоса“ и сега в ума й изплува финалната фраза: „Неговият произход и предназначение — беше казал Флойд за монолита — все още са пълна загадка“.

Тя продължаваше да мисли за липсващите данни — за това, колко голяма трябваше да е конструкцията. Може би не беше нужно да е в такъв голям размер. Обещаваната революция в нанотехнологиите така и не се бе случила дори и частично, защото квантовата несигурност направи изключително малките машини невъзможни за контролиране. Навярно полето, генерирано от плочките, бе замислено да преодолее това; може би кентавърийците са искали да направи конструкцията билион пъти по-малка от сегашния й размер. Все пак би трябвало да са казали колко голямо да бъде проклетото нещо.

Освен ако това не беше въпрос на избор. Тя продължаваше да се връща към идеята за мащаба: човекът естествено би го направил в един размер; интелигентният охлюв в по-малък; чувствителният алигатор би го изградил в по-голям мащаб.

Но защо да го прави с човешки размер? Защо кентавърийците биха позволили строителите, независимо кои са те, да го изградят в какъвто мащаб искат?

Освен ако, разбира се, както беше предположил Пол, не се предвиждаше строителите да могат да влязат вътре.

Глупава мисъл; навярно тя беше свързана повече със спомена й за „Конкорда“, направен от отпадъчни консервени кутии, отколкото с обекта, който стоеше пред нея. Или може би това беше онзи проклет фройдизъм, който отново се промъкваше в мислите й — защо, разбира се, нещо трябваше да влиза в някакъв тунел.

Това беше налудничава идея. Как можеше да се влезе вътре? Къде всъщност да отиде? Това бяха осем куба, все пак.

В онзи куб там, хрумна й изведнъж, посочвайки наум третия по колоната, този с четирите допълнителни куба, прикрепени към него. Това беше единственият специален куб, единственият, на който нито една от страните не се виждаше.

Онзи там.

Можеше да откачи един от стърчащите кубове, да махне и двата панела, които представляваха скритата страна и да се покатери вътре. Разбира се, ако угаснеха лампите, много скоро цялата конструкция щеше да се срине и тя щеше да се намери на пода.

Шантава идея.

Освен това, какво очакваше да стане? Това нещо да излети, както правеше едно време Конкордът във въображението й? Да бъде пренесена през светлинните години до Алфа Кентавър? Лудост.