Четвъртото измерение

Както и да е, тя навярно не би могла да свали един от кубовете при действащото поле на структурната цялост. А ако го изключеше, всичко би се сринало в мига, в който поставеше някаква тежест върху него.

Отиде при конструкцията и хвана куба, който излизаше от дясната страна. Проклет да е, ако не се отдели лесно. Щом го дръпна, скобите, които го държаха, паднаха на пода. Двата панела, които представляваха вътрешната страна се бяха отделили заедно, а вътре се откриваше празната кухина на централния куб.

Хедър върна обратно куба, който бе махнала и той щракна на мястото си. Опита се отново да го дръпне и откри, че ако не тегли право навън, без каквито е да е странични движения, той не иска да се отдели. Не беше лесно, но тя успя да го направи отново. Повтори процедурата няколко пъти, а после опита и с другите кубове. Те лесно се свързваха отново, без значение на ъгъла, под който се притискаха, но всички те изискваха умело движение, за да се отделят. Първия път имаше късмет.

Тя пак свали страничния куб и погледна в празното пространство вътре. Всъщност трябваше да го направи малко по-голямо — навярно щеше да й е тясно. Не че наистина смяташе да влезе вътре, разбира се.

Хедър погледна към бюрото си, тръгна към него, спря, после тръгна отново. Като стигна, взе лист хартия и започна да пише, чувствайки се ужасно глупаво: „Аз съм в третия куб на главната колона. Загасете светлината и дръжте конструкцията на тъмно известно време — тя ще се разглоби и по този начин ще ме освободите.“

Откъсна парче тиксо и залепи бележката на стената.

После отново се приближи към куба. Предположи, че няма да й навреди, ако влезе вътре, докато не затвори конструкцията с куба, който бе свалила. Тя се събу, седна на ръба на кухината, вдигна краката си и се вмъкна вътре, свита в ембрионална поза.

Нищо, разбира се.

Освен… странно…

През стените влизаше въздух. Тя задържа дланта си близо до една от гладките стени и усети нежен бриз. Пиезоелектричната боя правеше нещо повече, освен да осигурява структурната цялост — или произвеждаше въздух или създаваше циркулацията му през стените.

Невероятно.

Сигурно беше циркулация на въздух през стените — това бе единственият разумен отговор. Извънземните едва ли биха могли да знаят какъв вид атмосфера е нужна на хората.

Хедър се вмъкна още по-навътре, колкото позволяваше ограниченото пространство. Това наистина беше единственият разумен отговор. Тя се присмя на себе си — беше предполагала, само предполагала, че извънземните й бяха съобщили как да построи космически кораб — такъв, който ще я отнесе далече от Земята, далече от нейните проблеми и ще я отведе до Алфа Кентавър.

Но ако всичко опираше до това да впомпва въздух отвън, нямаше да става за космически кораб. Тя се изви вътре в кухия куб, така че да опре нос на зелената субстратна стена. Усещаше лекия бриз, ала въздухът нямаше никакъв мирис.

Но ако не беше космически кораб, тогава какво? И защо беше това поле на структурна цялост?

Хедър знаеше какво трябва да направи — да върне на място сваления куб и да затвори конструкцията. Но първо би трябвало да каже на някого за това. Дори и при нейната бележка „Аз съм в третия куб“, можеше да минат часове или дни преди някой да влезе в офиса. Какво щеше да прави, ако се окаже в капан вътре?

Помисли дали да не се обади на Кайл. Не беше добра идея.

През лятото нямаше аспиранти, но винаги няколко се навъртаха наоколо. Би могла да повика един от тях, макар че тогава щеше да се наложи да дели с него заслугите, когато публикуваше своите резултати.

И тогава, разбира се, изплува най-логичното име — това, за което знаеше, че съзнателно потиска.

Пол.

Можеше да му се обади. Той, така или иначе, имаше заслуга; все пак бе изработил компонентите, от които беше направена конструкцията, и беше помогнал в сглобяването й.

Може би това, по свой налудничав начин, беше съвършено разумно извинение да му се обади. Не че миналата вечер е било среща или нещо такова, нито пък се налагаше по-нататъшен контакт.

Тя излезе от кубичната кухина и отиде до бюрото си като се протягаше, опитвайки се да раздвижи ставите си.

Вдигна слушалката:

— Вътрешна директория: Коменски, Пол.

Чу се електронен сигнал и после се включи телефонната поща на Пол.

— Здравейте, тук е професор Пол Коменски, машинен инженер. В момента не мога да се обадя. Приемните ми часове за студенти са…

Хедър затвори слушалката. Усещаше леко сърцебиене — беше искала да се свърже с него и все пак чувстваше облекчение, че го няма.