Чочарка

И така двете седнахме пред колибата на едни камъни, аз отворих няколко от ония сардели и отново бях някакси наясно, скръбно изненадана, като видях, че тя яде с апетит, дори лакомо. И този път естествено не се бях надявала, че няма да яде, напротив, но въпреки това, като я видях как стръвно се нахвърли на яденето, изненадах се, защото смятах, че след всичко, което й се беше случило, яденето щеше да я отвращава. Не знаех какво да кажа, стоях като изглупяла и я гледах как бързо граби с пръсти парчета консервирано месо от отворените кутии и ги слага в устата си, после ги сдъвква яростно с широко отворени очи. Накрая й казах:

— Мое златно дете, не бива да мислиш за това, което ти се случи в църквата, не бива никога вече да мислиш и ще видиш…

Но тя ме прекъсна сухо:

— Ако искаш да не мисля, престани най-напред ти да ми говориш за това!

Стана ми неудобно, защото гласът й беше нов: раздразнен и едновременно сух и безчувствен.

Там горе прекарахме четири дни и четири нощи, вършейки все едни и същи неща, т. е. през нощта спяхме в колибата, в която влизахме през дупката на покрива, сутрин ставахме рано, ядяхме консерви, получени от английския майор, утолявахме жаждата си на потока, почти без да си проговаряме или само когато беше наистина необходимо. През целия ден се разхождахме безцелно между храстите, понякога спяхме и следобед на земята, под някое дърва.

Козите, след като пасяха целия ден, се връщаха сами в колибата, ние им помагахме да скочат вътре и спяха заедно с нас, свити една до друга в единия ъгъл заедно с козлетата, които започнаха отново да сучат ту от една, ту от друга коза, вече напълно забравили умрялата си майка.

Розета беше все със същото настроение на безразличие, чувствувах я далечна и както пожела, аз вече не й заговорих за онова, което се беше случило в църквата, Мъката, която изпитвах, си остана у мен забита като трън и болката ми не ще престане никога, защото никога вече не ще намеря начин да я изкажа. Нещо повече, що се отнася до тия четири дни, не зная защо, но съм сигурна, че Розета промени характера си именно тогава, било, като е размисля за своя сметка и по своему за онова, което се бе случило, било, променяйки се мимо волята си, несъзнателно, по силата на претърпяната обида, и стана съвършено друг човек от това, което беше дотогава. Тук искам да отбележа, че отначало и аз се изненадах от нейната цялостна и коренна промяна — като от бяло на черно, но впоследстие, размисляйки върху случая, ми се стори, че според нейния характер това не може да бъде другояче. Вече споменах, че по природа тя бе склонна към едно удивително съвършенство, поради което, ако беше нещо, тя бе това нещо издъно и изцяло, без несигурности и колебания, така че дотогава и аз бях почти убедена, че имам дъщеря като светица. Това съвършенство на светица се дължеше, както вече казах, най-вече на нейната житейска неопитност и незнание и на него беше нанесен смъртен удар от станалото в църквата. Тогава то се бе променило в едно противоположно съвършенство, без ония полумерки, онази умереност и онова благоразумие, присъщи на обикновените, несъвършени и опитни хора. Дотогава Розета беше олицетворение на самата вяра, доброта, чистота, нежност, сега трябваше да очаквам, че от този момент нататък ще се обърне на другата крайност със същата липса на съмнения и колебания, със същата неопитност и непознание на живота. И често пъти в заключение на разсъжденията си по този болен въпрос съм си казвала, че чистотата не е нещо, което може да се получи по рождение като дар, така да се каже, на природа, но че тя се придобива чрез опита в живота и тоя, който я е придобил от рождение, рано или късно я загубва и толкова по-лошо я загубва, колкото повече е вярвал, че я е притежавал. Изобщо си мислех, че по-добре да се роди човек несъвършен и да стане постепенно ако не съвършен, то поне по-добър, отколкото да се роди съвършен и после да бъде принуден да се лиши от онова свое крехко съвършенство поради несъвършенството на опита си и на живота.

ГЛАВА ДЕСЕТА

През това време обаче консервите на английския майор намаляваха видимо, още повече, че Розета изглеждаше обзета от вълчата болест и така аз реших, че трябва час по-скоро да напуснем този хълм. Нямах смелост да отида във Валекорса или в някое друго място в околността, защото се страхувах да не срещна отново мароканците, които, доколкото разбрах, бяха се разпръснали из цялата местност на Чочария. Най-после казах на Розета:

— Добре е да се върнем във Фонди. Там сигурно ще намерим превозно средство да си идем в Рим, ако съюзниците са влезли вече в него. На всеки случай по-добре бомбардировки, отколкото мароканци.

Розета ме изслуша, замълча за миг и после каза нещо, от което в момента ме заболя:

— Не, за мене поне е по-добре мароканци, отколкото бомбардировки. Какво по-лошо могат да ми направят мароканците сега след това, което вече ми сториха — аз пък не желая да умирам!