Чочарка

Въобще той беше весел, макар безсрамен и груб и съвсем нечестен. След този кратък разговор, като стигнахме върха на превала, където шосето се спускаше към морето, той започна да кара колата лудешки надолу със загаснал мотор, като вземаше завоите остро, и пееше с цяло гърло някаква своя гаменска песен. А наистина имаше за какво да пее, защото денят беше прекрасен и заедно с това във въздуха се чувствуваше свободата, възвърната след толкова месеци робство. И не мога да не призная, че и той със своето весели и разпуснато държане ни караше да чувствуваме, че тази свобода вече наистина съществува, само че за него тази свобода беше свободата на гамена, който не желае да зачита нищо и никого, докато за нас, за мен и за Розета, нашата свобода означаваше да се завърнем в Рим и да започнем някогашния си живот. При едно разтърсване на камиона при един завой аз се килнах към него и тогава можах да видя, че той кара камиона само с едната си ръка, а другата беше протегнал на седалката и стискаше ръката на Розета. И още веднъж се учудих, виждайки, ме Розета се оставяше да й стискат ръката, учудих се също, че аз не протестирам, което, без съмнение, бих сторила няколко дни преди това. Това е неговата свобода си помислих и разбрах, че вече не можех да сторя нищо: както Богородица не беше направила чудо, за да попречи на мароканците да извършат такава кървава гавра точно в подножието на олтара, така и аз сега, която бях много по-слаба от Богородица, не можех да му попреча да държи ръката на Розета.

Междувременно се спуснахме стремглаво надолу към долината и след малко се намерихме на главното шосе, което познавах много добре, защото от едната му страна беше планината, а от другата портокаловите гори. Спомних си, че последния път, когато го бях видяла, гъмжеше от бежанци и войници, от автомобили и блиндирани коли, а сега ми направиха впечатление тишината и безлюдността, които бяха заменили онзи шумен панаир. Ако не беше слънцето, зелените дървета, които се надвесваха над шосето, и разцъфналите храсти нас него, бих могла да си помисля, че е още зима, най-тежкият период от германската окупация, когато страхът караше хората да се крият като зайци в дупките си. По шосето не минаваше никой, с изключение от време на време на селяни, които тикаха напред магаретата си. Не се чуваше никакъв шум, нито близък, нито далечен. С голямо скорост преминахме шосето и влязохме във Фонди. И тук беше тихо, пусто и по-зловещо поради разрушените къщи, купчините развалини и ровове, пълни със застояла вода. Хората, които обикаляха по улиците, задръстени с вар, тухли и наводнения, изглеждаха окаяни и гладни, ни повече, ни по-малко, както преди месец под германската окупация. Споделих това с Клориндо, а той отвърна весело:

— Ех, казваха, че англичаните щели да донесат изобилието. Да, те носят изобилие, но само през онези два-три дни, в които се спират през време на напредването на войските. През тия два-три дни раздават бонбони, цигари, брашно и дрехи. После отминават и изобилието свършва, а хората продължават да живеят както по-рано, дори по-зле, защото вече няма на какво да се надяват както преди — на пристигането на англичаните.

Разбрах, че той бе прав: бе точно тъй — съюзниците се спираха за малко с войските си в местата, които постоянно превземаха от германците, и за един -два дни войските им раздвижваха живота и разрушените селища. После си отиваха и всичко се връщаше както преди.

Казах на Клориндо:

— Е, че какво ще направим ние двете? Не можем да останем в това проклето място. Нямаме нищо. Трябва да се върнем в Рим.

Карайки колата през купища развалини, той отговори:

— Рим не е още свободен. За сега е по-добре за вас да останете тук.

— А какво ще правим тук?

Той отвърна с недомлъвка:

— За вас двете ще се погрижа аз.

Гласът, с който го каза, ми се видя особен, но в момента не казах нищо. А през това време Клориндо караше колата вече извън Фонди и пие по един страничен път между портокаловите гори.

— Ето тук, сред портокаловите дървета живее едно познато семейство — подхвърли той някак леко. — Вие сте останете тук, докато Рим бъде освободен. При първа възможност аз сам ще ви закарам с камиона.

Пак не възразих, той направи полукръг и спря камиона. Слезе и обясни, че трябвало да отидем пеша до къщата на приятелите му. Упътихме се по една пътечка между портокаловите дървета, но на мен мястото ми се видя познато. Наистина бяха все градини с портокалови дървета и пътеката беше както всички други, но по някои белези имах впечатление, че съм минава точно между тези дървета и по тази пътека. Вървяхме още около десетина минути и неочаквано излязохме на една полянка. Тогава разбрах: пред мен стоеше червената къща на Кончета, жената, при която бяхме прекарали първите дни от престоя си във Фонди.

— Тук не желая да остана — казах решително аз.

— Защо?

— Тъй като ние живяхме тук преди месеци и трябваше да избягаме, защото това е семейство на престъпници, а тая Кончета искаше Розета да отиде да развратничи с фашистите.

Той избухна в силен смях: