Чочарка

— Плачи, плачи, ще ти олекне. И аз, когато синовете ми забягнаха, плаках толкова много, но после се почувствувах по-добре. Плачи, плачи, това значи, че имаш добро сърце и добре правиш, че плачеш, защото клетият Микеле беше светец и после толкова учен, че ако не беше умрял, сигурно щеше да стане министър. Ех, то се знае, войната си е война и в тази война всички загубват по нещо. Ала Феста повече от всички други, защото онези, които са загубили имуществото си, ще си го набавят, но син не се набавя, не се набавя. Плачи, плачи, ще ти олекне.

Изобщо аз плаках дълго, а през това време чувах, че около мен другите говореха за своите работи. Най-сетне повдигнах глава и видях Кончета, Винченцо и Клориндо, че говорят за не зная каква пратка брашно в един ъгъл на гумното, а Розета, малко по-встрани от тях, права, чакаше да престана да плача. Погледнах я и още веднъж се уплаших, като видях, че лицето й е съвсем безразлично и безчувствено, очите й бяха сухи, сякаш не бе чула нищо или пък името на Микеле не й подсказваше нищо. Помислих си, че тя вече не изпитва нищо като човек, който се е изгорил и после мястото на изгорялото се втвърдява, става мазолесто и той може да си сложи ръката върху жаравата, без да усети никаква болка. И като я гледах тъй глуха и безчувствена, отново ми стана мъчно за Микеле, защото помислих, че все пак той я беше обичал и той единствен щеше да може да й повлияе да стане като преди. Но сега той бе мъртъв и не можеше вече да се направи. Казвам истината, в момента изпитвах болка не толкова за смъртта на Микеле, колкото за начина, по който Розета прие съобщението за тази смърт. Права беше Кончета, това бе войната и сега ние бяхме част от тази война и се държахме така, сякаш не мирът, а войната беше естественото състояние за човека.

Накрая станах и Клориндо каза:

— Сега да идем и да видим как ще се наредите.

Последвахме Кончета в старата барака със сено. Но този път сеното го нямаше, а на мястото му имаше три легла с дюшеци и покривки и Кончета заяви:

— Това са легла на ония нещастници от хотела на Фонди, клетите хора, ограбили им всичко и хотелът е празен, в него няма нищо, отмъкнали му всичко, дори нощните гърнета. Ние с тези легла припечелихме малко париз тази зима. Евакуираните, които минавах оттук голи и боси като цигани, бедни хора, карахме ги да ни плащат малко пари. Собствениците на хотела ги няма, избягаха, горките; едни казват, че били в Рим, други — в Неапол. Като се върнат, ще им дадем леглата естествено, защото ние сме честни хора, а до това време ще поспечелим, разбира се, малко пари. Ех, то се знае, войната си е война!

Тогава Клориндо каза:

— На тези две госпожи няма да вземаш нищо.

А тя с готовност:

— Разбира се, кой ще им иска пари? Ние сме си едно семейство.

Клориндо добави:

— И ще им даваш храна, после ще си оправим сметките.

— Храна, разбира се, храната ни е обаче скромна, селска храна, трябва да свикнат, то се знае, селска храна…

И така, малко след това те си отидоха и аз затворих вратата на бараката и почти на тъмно седнах на едно от леглата до Розета.

Отначало мълчахме, а после й казах поривисто:

— Но какво ти е? Мога ли да зная какво ти е? Не ти ли е мъчно, че Микеле е умрял, не ти ли е мъчно? При това го обичаше.

Не можех да видя лицето й, защото беше свела глава и още — защото в бараката беше полутъмно, но я чух да казва:

— Да, мъчно ми е.

— И така ли го казваш?

— А как трябва да го кажа?

— Но въобще какво става с теб, кажи, говори, не видях сълза в очите ти за онзи нещастник и все пак той е загинал, за да защити нещастници като нас, загинал е просто като светец.

Тя не отговори нищо и тогава, вече обхваната от силен яд, ад я разтърсих, хващайки я за ръката, като повтарях:

— Но какво ти е, мога ли да зная какво ти е?

Тя се освободи, без да бърза, и каза бавно и ясно:

— Мамо, остави ме на мира.

Този път не промълвих нищо, останах за миг неподвижна, с широко отворени очи, гледайки пред себе си. А през това време тя стана, отиде до съседното легло, излегна се на него, обръщайки ми гръб. Накрая и аз легнах и скоро съм се унесла в сън.

Когато се събудих, беше вече нощ и Розета я нямаше в съседното легло. Известно време лежах по гръб, без да се помръдна, неспособна да стана и да направя каквото и да било не толкова от умора, колкото от липса на воля. После през дъските на бараката чух гласа на Кончета, която говореше с някого на гумното, направих усилие, станах и излязох. Кончета беше сложила масата на гумното до вратата, при нея стоеше мъжът й, но Розета и Клориндо ги нямаше. Доближих се и попитах:

— Къде е Розета? Виждали ли сте я?

— Смятах, че знаеш — отвърна Кончета. — Отиде с Клориндо.

— Какво означава това?

А тя:

— Да, Клориндо замина с камиона, да откара едни евакуирани от Ленола, и взе със себе си Розета, за да не бъде сам навръщане. Вярвам, че утре следобед ще бъдат тук.

Останах скована от болка. Никога преди това Розета не би си позволила подобно нещо — да излезе, без да ме предупреди, при това с човек като Клориндо. Почти невярваща, аз настоях:

— Но не поръча ли да ми кажеш нещо?