Чочарка

Задълбочена в съвсем други мисли, в първия миг почти не разбрах въпроса й. После си спомних, че Анина беше портиерката на съседната къща в Рим, а Палино — котаракът на Розета, към когото беше много привързана и когото на тръгване беше поверила на Анина. Успокоих я, че когато се върнем, сигурно ще намерим Палино по-хубав и по-дебел, ако не за друго, то защото Анина беше сестра на месар и въпреки оскъдицата на тях сигурно никога нямаше да липсва месо. Изглежда, думите ми я успокоиха и тя млъкна, като присви очи на слънцето.

Предадох този неин въпрос в оня толкова критичен момент, за да подчертая, че макар да беше надхвърлила осемнадесет години, по характер Розета си оставаше дете. Това проличаваше в безпокойствието й за подобни неща в един момент, когато още не знаехме къде щяхме да спим тази нощ и дали щяхме да ядем.

Най-сетне от шосето се зададе мъж, който пристигаше бавно и ядеше портокал. Познах, че това е Томазино, който приличаше на същински евреин от гето. Лицето му беше дълго, брадата небръсната от една седмица, носът гърбав, очите изпъкнали и вървежът провлачен. Той също ме позна, защото му бях клиентка и през изминалите две седмици бях купила от него доста продукти, но беше недоверчив. Той не отвърна на поздрава ми и продължи да си върви към нас със сведени очи, като дъвчеше своя портокал. Щом ни доближи, го заговорих:

— Томазино, ние напуснахме къщата на Кончета. Трябва да ни помогнеш, защото не знаем къде да идем.

Той се облегна на парапета на моста, опрял крак до зида му, захапа нов портокал, който извади от джоба на палтото си, изплю кората и отвърна:

— Лесно е да се каже. В такива времена всеки за себе си и господ за всички. С какво да ти помогна?

— Ти сигурно познаваш някой планинец, който би могъл да ни приюти, докато дойдат англичаните.

— Никого не познавам и доколкото зная, горе всички къщи вече са заети. Но ако се качиш в планината, все ще намериш нещо: някоя колиба или плевник.

— Не, така сама няма да отида! — казах аз. — Горе ти имаш брат и познаваш селяните. Трябва да ме упътиш.

Като изплю една друга кора в лицето ми, Томазино отвърна:

— Аз на твое място знаеш ли какво бих сторил?

— Какво?

— Бих се върнал в Рим, ето какво.

Разбрах, че си правеше оглушки, защото смяташе, че сме бедни, а беше алчен за пари и без пари на никого никаква услуга не правеше. Никога не бях му казвала, че нося у себе си много пари, но сега ми стана ясно, че беше настъпил моментът да му го кажа. На него можех да се доверя, защото той беше от моята черга: бакалин с магазин за хранителни продукти във Фонди и сега търгуваше на черна борса, точно както бях правила и аз. С други думи — гарван гарваново око не вади.

И така, без много да настоявам, му казах:

— В Рим аз няма да се върна, защото там има бомбардировки и глад, а и влакове вече няма. Освен това дъщеря ми Розета е още под впечатлението от бомбите. Решила съм да ида в планината и да намеря там подслон. Ще си платя. Освен това искам да се запася със зехтин, фасул, портокали, сирене, брашно, изобщо с всичко по малко. Ще платя всичко в брой, защото имам пари сто хиляди лири. Ти не желаеш да ми помогнеш. Е, добре, ще се обърна към някой друг. Да не си само ти тук във Фонди? Тук е и Еспозитано, и Скализе, и още много други. Да вървим, Розета.

Всичко това казах решително, след това сложих куфара на саръка, Розета направи същото и двете тръгнахме по пътя по посока към Монте Сан Биаджо.

Като чу, че имам сто хиляди лири, Томазино ококори очи и за миг зъбите му останаха забити в портокала, който белеше с уста. След това го захвърли и се затича след мене. Тъй като носех куфара на саръка си, не можех да се обърна, но чух прегракналия му задъхан глас, който молеше:

— Спри за минута, спри се, дявол да го вземе, какво те прихваща, спри се да поговорим, да обмислим.

Най-после спрях и след като малко се поопъвах, съгласих се да се върна и да вляза в къщичката му. Покани ни в една варосана и гола стаичка на долния етаж, в която имаше само една пружина от легло с дюшек и разхвърляни чаршафи. Тримата седнахме на леглото и той почти любезно заговори:

— Е, сега да направим списък на продуктите, които ти трябват. Не ти обещавам нищо, защото моментът е ужасен и селяните са станали хитри. За цените ще трябва да се осланяме на мене и да се спориш. Не сме в Рим в мирно време, а във Фонди във време на война. Колкото до къщичката в планината, не зная. Преди бомбардировките имаше много, но после всички бяха заети. Но тъй като тази сутрин съм с намерение да ида при брат си, значи, и вие ще дойдете горе с мене веднага. За продуктите трябва да ми дадеш една седмица срок. През това време, ако намериш горе подслон, брат ми или някой друг евакуиран могат да ти заемат или да ти продадат нещо.

Като каза това с делови и разсъдлив тон, той извади от джоба си мазен и окъсан бележник, избра една чиста страница, взе химически молив, намокри върха му с езика си и подхвана:

— И тъй, казвай колко брашно ти трябва?