Чочарка

Пътеката мина най-напред покрай група къщурки, в началото на долината, после зави надясно по дължината на планината сред една гора. Тя се издигаше зигзагообразно постепенно нагоре, на места стръмна. Аз не се уморявах, защото краката ми бяха свикнали на катерене, тъй да се каже, още от рождение и сякаш инстинктивно бях намерила отново планинската си стъпка — бавна и равномерна, така че не се задъхвах дори и при стръмните, докато Розета, която беше римлянка, и Томазино — от равнината, трябваше от време на време да се поспират, за да си поемат дъх. През това време с постепенното изкачване на пътеката пред нас се откриваше изгледът на долината или по-скоро на процепа, тъй като не можеше да се нарече долина, защото беше много тясна — една безкрайна стълба, чиито по-широки стъпала се намираха на най-ниската част на планината, а най-тесните — на върха. Тези стъпала бяха терасовидно обработвани земи, които ние, чочарките, наричаме „мачери“. Представляват дълги тесни ивици плодородна земя, всяка една укрепена със сух, каменен зид. На тези ивици расте от всичко по малко: жито, картофи, царевица, зеленчук, лен, а също и овощни дръвчета, пръснати тук-там сред културите. Познавах добре тези земи, защото още като момиче бях работила по тях като добиче, бях мъкнала на саръка камъни в панери за издигане на укрепителни зидове. Освен това бях свикнала да скитам по стръмните пътечки и стълбички, които съединяваха една мачера с друга. Тези земи струват на селяните много труд, защото, за да ги направят, трябва да укрепят стръмния рид на планината, като изсичат гората, като изправят един по един камъните и ги пренасят на ръце и най-после, като изкачват горе дори пръст. Но направят ли ги веднъж, тези земи осигуряват живота им, като им дават всичко необходимо за препитание, така че те нямат вече нужда да купуват нищо.

Не мога да кажа колко време вървяхме по пътеката, която се катереше доста нависоко по планината вляво от долината, след това минаваше от другата страна и започваше да се изкачва по планината вдясно. Сега вече можехме да видим цялата долина до небето, там, където завършваше гигантската стълба на мачерите и започваше тъмният пояс на гъсталака; после гъсталакът оредяваше и по голия склон тук-там се виждаха цъфнали дървета, най-сетне свършваха и дърветата и пред погледа се откриваха скали, стигащи до синьото небе. Точно под гребена на планината се виждаше кичур зеленина, а сред зеленината се очертаваха червени скали.

Томазино ми каза, че в ония скали се намирал входът на някаква дълбока пещера, в която преди много години се укрил един прословут овчар от Фонди, който изгорил годеницата си жива в една колиба и после забягнал в отвъдната страна на планината, оженил се и нароил деца и внуци. Когато най-сетне властите го открили, бел вече много стар, баща, свекър и дядо, с бяла брада, обичан и уважаван от всички. Томазино добави още, че отвъд гребена се намирали планините на Чочария, между които планината на феите. Тогава си спомних, че като дете името на тези планини винаги ме е карало да мечтая и често бях питала майка си дали там наистина има феи. Тя ми отвръщаше, че феи нямало и че планината се наричала тъй неизвестно защо. Но аз никога не повярвах на думите й и сега, след толкова години, когато вече имах голяма дъщеря, без малко пак щях да се поддам на желанието си да запитам Томазино защо наричат тъй тая планина и дали някога там са живели феи.

Но стига! На един завой на пътеката по средата на мачерите видях бял вол, впрегнат в рало, а зад него един селянин, който го подкарваше с остен по своята тясна и дълга нивичка. Томазино доближи ръка до устата си и извика:

— Ей, Париде!

Селянинът повървя още малко след ралото, след това спря и се упъти бавно към нас.

Не беше много едър, но добре сложен, каквито са мъжете в Чочария, с кръгла глава, ниско чело, с малък и гърбав нос, със силно очертана челюст и уста, подобна на рязка, която сякаш никога не се усмихваше. Сочейки ни, Томазино му каза:

— Париде, това са две госпожи от Рим, търсят в тоя планински край някоя къщурка… докато дойдат англичаните, разбира се, въпрос на дни.

Париде свали черната си шапчица и ни загледа втренчено, с безизразно лице, както гледат като ослепени и тъпи селяните, които са били часове наред сами, с добичето, ралото и браздата. После бавно и неохотно отвърна, че свободни къщички вече нямало, малкото свободни били вече дадени под наем и изобщо не виждал къде бихме могли да се подслоним.

По лицето на Розета тутакси се появи отчаяние. Но аз си останах спокойна, защото имах пари в джоба си и знаех, че в края на краищата с пари всичко се нарежда. И действително щом Томазино му каза почти грубо: „Хей, Париде, да се разберем, госпожите ще платят… те не искат милостиня от никого, а плащат в брой.“, Париде се почеса по тила и като сведе глава, призна, имал нещо подобно на обор или барака към къщата си, където държал стана и където, щом се касаело наистина за кратко време, сме можели да се настаним.