Чочарка

По-късно, винаги когато му попаднеха пари в ръцете, той правеше същото и разбрах, че тези хора тук почти не виждаха пари, защото всичко, каквото им бе необходимо, си го произвеждаха сами, дори дрехите. Малкото пари, с които разполагаха, влагаха в търговията със снопчета дърва, които носеха долу в равнината и в града. Затова парите за тях бяха нещо рядко и ценно, нещо повече от пари, почти някакво божество. И действително, тези планински селяни, при които прекарах толкова време, не са някак вярващи, нито дори суеверни. За тях най-важното нещо са парите, отчасти, защото ги нямат и почти никога не ги виждат, отчасти, защото за тях всяко добро нещо идва от парите — така поне мислят те, аз, като търговка, не мога да ги упрекна.

С една дума, след като разгледа внимателно банкнотата, Париде каза:

— Добре, ако не ти пречи шумът на стана, можеш да я вземеш.

Последвах го към къщичката му, която се намираше вляво от селището и както всички останали беше залепена на подпорна стена на мачерата. Встрани от къщичката, която беше също на два етажа, имаше малка пристройка, опряна на самата скала, покрита с керемиди, с вратичка и прозорец без стъкла. Влязохме и видяхме, че както той ме беше предупредил, половината от стаичката беше заета от стар, дървен стан. В другата половина имаше походно легло, искам да кажа, две железни магарета, с дъски, върху които беше хвърлен сламеник от тънък плат, пълен със сухи царевични листа. В стаичката трудно се стоеше прав под наклонения покрив, а в дъното се виждаше чисто и просто скалата. По стените имаше паяжини и петна от влага. Под нямаше, нямаше дори плочи, земята беше гола като в яхър.

Почесвайки се по врата, Париде каза:

— Това е стаята… вижте дали можете да се настаните.

Розета, която ни бе последвала, промълви смутена:

— Мамо, тук ли ще трябва да спим?

Но аз я прекъснах:

— В гладни дни хлябът и от фий е добър. — И след това се обърнах към Париде: — Ние нямаме завивки, ще ни дадете ли?

Тогава започна дълго преговаряне. Той не искаше да ни даде чаршафи, защото, както каза, всичко било от чеиза на жена му. Най-после се разбрахме, че ще му заплатим наем за тях. Но завивки нямали. Така че вместо завивки обеща да ни даде под наем своя черен ямурлук. И така стана за всичко друго: бакърения съд за миене, пешкирите, съдовете за ядене, дори единствения стол, на който щяхме да сядаме, като се редуваме. Всичко това изскубнахме, както се казва, със зъби и нокти, след като му обещах, че за всяко нещо ще заплатим наем. Накрая го попитах къде ще можем да готвим и той отговори, че можем да готвим в колибата, където готвели и те.

— Добре, да видим тая колиба, за да имам представа — казах аз.

Представа получих още щом отидох при нея. Беше разположена малко по-надолу върху първата по-долна мачера. Беше колиба с каменни основи без спойка и горе върху стените, подобен на обърната наопаки лодка, беше поставен сламеният покрив. Познавах тези колиби, в които в моето родно село държат сечивата и добитъка. Подобни помещения се издигат за един ден, ако се работи усилено. Най-напред се издига зидът от големи и груби едва одялани камъни, поставени един до друг така, че да прилепват без вар. По този начин се иззижда стената на помещението, което приема овална форма. После в двата края на зида се забиват два вилообразни клона. Върху тях се поставя хоризонтално още един дълъг клон. Най-после отгоре от двете страни на пластовете се нарежда слама, която се свързва в снопове, докато се получи необходимата дебелина. Прозорци това помещение няма. Вратата се образува, като се изправят два по-дълги и по-прави камъка като колони и върху тях хоризонтално се слага трети. Във всеки случай това е отвор, през който, за да влезеш в колибата, трябва да си превиеш гърба. Колибата на Париде беше съвсем като тази от моя край. До врата, на пирон, висеше кофа с черпак. Преди да влезем, Париде взе черпака, пи от водата, после ми го подаде да пия и аз. Аз пих. Влязохме вътре. В първия момент не можах да видя нищо, защото, както вече казах, прозорци колибата нямаше, а и Париде затвори единствената пролука — вратичката. Тогава той запали една лоена свещ. След като започнах постепенно да различавам нещата наоколо си, видях, че подът е от добре утъпкана пръст. В средата се намираше полузагаснало огнище и на него трикрака пирустия, върху която беше сложен бакър. Погледнах нагоре. В тъмнината видях, наредени да се опушват, много връзки домашна наденица, низи кървавица, напомнящи украшения на коледно дърво, украсено за траур. Около огъня бяха наредени много пънове и на един от тях с учудване забелязах, че седи много стара бабичка с лице на ощърбена луна, със съсухрена кожа и дълъг нос; предеше на тъмно. Това бе майката на Париде, която ме посрещна с думите:

— Добре си дошла, ела, поседни. Казаха ми, че си госпожа от Рим… това не е римски салон, а колиба… но няма как, ще трябва да се задоволиш… седни де!