Чочарка

Да си призная, нямах никакво намерение да сядам на някой от тия толкова малки пънове и едва не попитах къде са им столовете, но добре, че се въздържах навреме. По-късно разбрах, че в колибите въобще не слагат столчета. Тук ги държат в къщите си, като ги считат за лукс, който се употребява само в празнични дни, при тържествени случаи като сватби, погребения и други подобни. За да не се хабят, окачват ги на тавана, обърнати надолу, като колбаси. И наистина, когато влязох в къщичката на Париде, ударих челото си много силно о един окачен стол. Тогава разбрах, че съм попаднала в много беден край.

Но стига! Сега вече колиба се освети изцяло и аз успях да я разгледам. Беше по-скоро яхър, студен, тъмен, с пръстен под и каменен зид, със сламен покрив, така почернял и наслоен със сажди от вътрешната страна, че въздухът беше изпълнен с дим от гаснещото огнище. Вероятно защото дървата им бяха сурови и липсваше какъвто и да е бил отвор, този дим се задържаше във вътрешността и едва-едва, много бавно се прецеждаше през сламения покрив.

Розета и аз започнахме да кашляме от дима и очите ни се насълзиха. В същото време съзрях сгушено под полата на бабата едно грозно куче и една оскубана котка, които — почти невероятно — плачеха и те клетите като хора, дразнени от острия и лют дим. Но те плачеха, без да помръднат, с отворени очи, указание, че бяха вече свикнали на дима. Никога не съм обичала мръсотията. В Рим моят дом беше скромен наистина, но що се касае до хигиена, беше чист като огледало. Затова при вида на колибата сърцето ми се сви силно, защото си помислих, че отсега нататък аз и Розета трябваше да готвим, да се храним и да живеем тук като две кози или като две овци. И сякаш мислейки гласно, казах:

— Щастие е, че ще живеем тук само няколко дни до идването на англичаните.

— Защо, колибата не ти харесва ли? — запита Париде.

— В моето родно село такива колиби правим, за да държим добитъка си — отвърнах аз.

Париде беше особен човек, както открих по-късно, безчувствен, и би могло дори да се каже, без усет за каквото и да била човешко достойнство. Усмихвайки се някак особено, той отвърна:

— А тук при нас живеят хора.

Със своя свирещ като щурец глас старицата добави:

— Не ти харесва колиба, а? Но все пак тук е по-добре, отколкото вън на ливадата. Знаеш ли колко много от ония нещастници, които сега са войници в Русия и чиито жени са тук горе, биха дали всичко, за да се върнат, па макар и да трябва цял живот да живеят в колиби като тази. Но те няма да се върнат, няма да найдат и гробове като християни, защото в Русия не признават Христос, нито Богородица.

Изненадах се от тия толкова мрачни предсказания, и Париде се опита да се усмихне на тези думи и каза:

— Майка ми вижда всичко черно и мрачно, защото е стара и по цял ден седи сама. Освен това е и глуха. — И като повиши глас, продължи: — Кой ти каза, че няма да се върнат? Сигурно ще се върнат. Вече е въпрос само на дни…

Старицата измърмори:

— Не само че няма да се върнат, но тук ще ни изтрепят със самолети.

Париде се усмихна отново, сякаш всичко това беше смешно, а аз, изплашена от толкова черногледство, казах набързо:

— Хайде, ще се видим по-късно… довиждане!

Но със същия прокобващ глас старицата отвърна:

— Ще се видим по-късно, не се страхувай, още повече, че в Рим ти няма да се върнеш скоро, а може би и никога вече…

При тия нейни думи Париде вече съвсем се разсмя, а аз си помислих, че няма никаква причина да се смее, и не можах да се въздържа да не направя в себе си заклинания срещу тази прокоба.

Следобедът премина в почистване на стаичката, където беше леглото ни и където не знаех, че щяхме да живеем толкова дълго време. Изметох пода, като изкъртих от голата земя мръсотията, която се бе напластявала там с години. Дадох на Париде да изнесе много мотики и лопати, натрупани в ъглите, изметох паяжините от стените. След това нагласих леглото в единия ъгъл до каменната стена, събрах дъските една до друга, върху магаретата, разтърсих сламеника, пълен с царевични листа, постлах много хубавите чисти чаршафи от ръчно тъкан лен и отгоре като покривка метнах черния кожен ямурлук на Париде, предназначен да покрива сечивата.

Жена му Луиза, русокосата дребна женица, която вече описах, с лазурните очи и мишото лице, с гъсто къдравите коси, седнала в дъното на стаичката на стана си, тъчеше със здравите си мускулести ръце, без да спре и отдъхне, и вдигаше такъв невъобразим шум, че аз учудено я запитах:

— Как, нима все тук ще стоиш и ще тракаш така силно?

Като се засмя, тя отвърна:

— Охо, кой знае още колко ще стоя… трябва да изтъка плат за панталони на Париде и на децата.

— Горко ни! — отвърнах аз. — Ще оглушеем.

— Щом аз не съм оглушала… бъди спокойна, и ти няма да оглушееш, ще свикнеш.