Чочарка

Поисках да опиша тази наша първа вечер с Мороновци (така се наричаше семейството), защото веднъж описала първата, все едно, че описвам и всички останали, които последваха, защото те всички бяха еднакви, а и защото този ден сутринта се бях хранила с евакуираните, а вечерта със селяните и по този начин бях в състояние да направя разлика между едните и другите. Казвам истината: евакуираните бяха по-богати, поне някои от тях. При тях се ядеше по-добре, те знаеха да четат и пишат, не носеха цървули и жените им бяха облечени градски. Въпреки това обаче още от оня първи ден и винаги след това аз предпочитах селяните пред евакуираните граждани. Това предпочитание идваше и от обстоятелството, че преди да бъда бакалка, аз бях селянка, но и заради това, че изпитвах странно чувство към евакуираните, особено ако ги сравнявах със селяните като хора, на които образованието им е послужило да ги направи по-лоши. Така се случва с неуките деца: обикновено, когато тръгнат на училище и се научат да пишат и четат, първото нещо, което правят, е да изпишат стените с неприлични думи. Считам изобщо, че не е достатъчно хората да научават образованието, те трябва да се научат как да си служат с него…

Накрая на всички ни се доспа, някои от децата бяха вече заспали. Тогава Париде стана и съобщи, че те стават да си лягат. Излязохме от колибата и си пожелахме лека нощ. Двете с Розета останахме сами в края на мачерата с поглед, врязан в нощта в някаква далечна точка, там, където знаехме, че се намира Фонди. Не се виждаше никаква светлина, наоколо цареше тишина и мрак, само звездите блестяха тъй силно, сякаш примигваха в небето, подобно на безброй златни очи, които ни гледаха и знаеха всичко за нас, докато ние — нищо за тях.

— Каква хубава нощ, мамо — прошепна Розета.

Запитах я дали е доволна, че е дошла тук горе. Тя отвърна, че е доволна винаги, когато е с мен. Постояхме още малко да съзерцаваме нощта, после тя ме подръпна за ръкава и каза, че искала да се помоли на дева Мария, която ни довела живи и здрави дотук. Прошепна ми го сякаш се страхуваше, че ще я чуят, и аз учудено я запитах:

— Тук ли?

Тя кимна с глава и после се отпусна на колене върху тревата в края на мачерата, като ме повлече със себе си. Предложението й ми се понрави, защото, тъй да се каже, Розета бе отгатнала моите мисли и чувства в онази тиха и спокойна нощ, след толкова умора и напрежение: чувства на благодарност към някого или нещо, което ни бе съпътствувало и закриляло. Така аз с удоволствие й се подчиних, сключих ръце и движейки бързо устните си, прочетох молитвата, която обикновено се казва преди лягане. Отдавна не бях се молила, от деня, в който се отдадох на Джовани, защото считах, че съм сгрешила, а от друга страна, не знам защо, не изпитвах нужда да призная греха си на никого. Затова поисках най-напред прошка от Христа за онова, което извърших с Джовани, и обещах никога да не се повтаря. Освен това, може би под влияние на необхватната и тъй тъмна нощ, в която дишаха толкова много живи същества и неща, които не можехме да видим, аз се молех за всички: за себе си, за Розета, за семейство Феста, за това на Париде и за всички хора, пръснати по планината в този час, за англичаните, италианците, претърпели толкова много страдания; молих се и за германците и за фашистите, които ни причиняваха тия страдания. Защото всички те бяха хора. Признавам, колкото повече молитвата ми се разгъваше, толкова повече се вълнувах и очите ми се изпълваха със сълзи. Макар да смятах, че това се дължи отчасти на умората, казвах на себе си, че е хубаво да изпитам такова чувство.

Розета се молеше с наведа глава, но неочаквано ме сграбчи за ръката и извика:

— Гледай, гледай!…

Погледнах и видях в дъното на тъмнината да се издига ярка ивица светлина, която достигайки на голяма височина, се превърна в зелено цвете, което после падна бавно, осветявайки за мит планините около долината, горите и дори, както на мен ми се стори, чак къщите на Фонди. По-късно узнах, че тези зелени светлини били ракети, с които си служили за нощни наблюдения на фронта, за да изберат местата, където да си правят стрелбата на оръдията и самолетните бомби. Но в онази нощ това ми се стори като добро предзнаменование, почти като знак, с който дева Мария казваше, че е чула молитвата ми и е готова да я изпълни.

Поисках да разкажа тази молитва най-вече за да дам ясна представа за характера на Розета, който досега не съм описвала. Тъй като впоследствие, по причина на войната, той се измени коренно както денят в нощ, искам да разкажа какво бе Розета по времето, когато пристигнахме в планината, или поне как на мен ми изглеждаше и считах дотогава, че е. Както е вярно, че Розета е такава, каквато бе, и сега, когато тя се е променила, както казах, и се отличава от тогавашната Розета колкото черното от бяло, считам, че тази моя представа за нея тогава не е погрешна.