Чочарка

И така, бях отгледала Розета много грижливо, като господарско дете, стараейки се да не й откривам лошите неща, които съществуват по света, и доколкото ми е възможно, я държах далеч от тях. Не съм особено вярваща, макар че изпълнявам всички верски задължения, но в моето отношение към вярата е имало периоди, в които съм поставяла вярата на висота, и други, в които съм я принизявала. Имало е например случаи, като онази нощ на мачерата, когато ми се е струвало, че действително вярвам. Но имаше и моменти, когато в дните, в които трябваше да бягам от Рим, когато абсолютно не вярвах. Във всички случаи обаче вярата не ме е заблуждавала да виждам действителността такава, каквато е всъщност, колкото и свещениците да са се стараели да я обясняват другояче, защото често пъти тя напълно противоречи на обясненията ми. Но у Розета това беше съвсем различно. Не зная дали защото получи възпитание до дванадесетгодишна възраст в полупансион при калугерки, или защото това се дължеше на характера й, но тя бе крайно вярваща, у нея нямаше съмнения и колебания, тя бе напълно убедена и сигурна във верските догми, че, така да се каже, нито разискваше, нито разсъждаваше върху тях. За нея вярата бе въздухът, който се вдишва посредством белите дробове, за което нещо ние нито говорим, нито си даваме сметка. Трудно ми е сега, след толкова много промени и събития, да си обясня каква е била Розета по времето на нашето бягство от Рим. Ще се огранича само да кажа, че от време на време ми се случваше да мисля, че тя е съвършена. Наистина тя беше от ония същества, в които дори злобният човек не би могъл да намери някой недостатък. Розета беше добра, пряма, откровена и честна. Аз съм човек, който често променя настроенията си, мога да се разгневя, да крещя, способна съм дори да бия ей така, само защото загубвам ума си. Но тя никога не ми е отвърнала със злоба, никога не ми се е сърдила, никога не се е показвала друга освен идеална дъщеря. Нейното съвършенство не се състоеше само в липсата на недостатъци, то се изразяваше в постъпките й и в справедливите й думи, подбрани между хиляди, които трябваше да се кажат или извършат. Много пъти дори съм се плашила при мисълта, че дъщеря ми е като светица. Основание да мисля така ми даваше нейното добро, безпогрешно държане. Трябва да подчертая, че тогава тя нямаше абсолютно никакъв житейски опит и в душата си беше все още дете. Целият си живот беше прекарала само с мен, след като получи образованието си от калугерките, и не бе вършила нещо друго, освен да ми помага понякога вкъщи и в магазина. При това извършваше всяко нещо така, като че го познаваше много добре. Едва сега разбирам, че съвършенството й, което тогава ми се струваше невероятно, е произхождало именно от неопитността й и от възпитанието, което й дадоха калугерките. Неопитност и религия слети заедно, образуват това съвършенство, което аз смятах солидно като крепост, а то било крехко като кула, направена от карти за игра. Изобщо тогава не можех да си дам сметка, че истинското съвършенство е в опитността и познанията, макар и от специален вид, а не в неопитността и невежеството, какъвто бе случаят с Розета. Но каква вина имах аз? Изгледах я с обич, като всички майки на този свят, и мислех, че когато се омъжи и излитне от този дом, ще научи някои неща дори много рано. Не бях обаче държала сметка за войната, която ни принуждава да опознаем тия неща дори мимо волята ни и ни насилва да ги изпитаме преждевременно по най-неестествен и жесток начин. Няма що. Значи, съвършенството на Розета е било за мирно време, когато търговията вървеше добре и аз мислех да натрупам пари за зестра, като мечтаех за един добър младеж, който ще я обича и комуто тя ще стане съпруга и ще народи деца. Така, след като бе едно съвършено момиче и девойка, можеше да стане и съвършена съпруга. Но това нейно съвършенство не струвало нищо във военно време, за което се изискват друг вид качества, какви, не знам, но положително не качествата на Розета.

Но стига толкова за това!

Като свършихме молитвата си в тъмнината, станахме и поехме по мачерата към нашата стаичка. Минахме под прозореца на Париде и аз дочух, че той и близките му още не са заспали, а се движат и шепнат като пилци в кокошарник, преди да заспят. Най-сетне стигнахме до нашата стаичка, слепена към къщата и мачерата, с вратичка на колове, с наклонен покрив и прозорче без стъкло. Бутнах вратата и се намерихме в тъмното. Носех у себе си кибрит и първото нещо, което направих, бе да запаля парче свещ, след което от ивица парцалче, одрано от една моя кърпичка, направих фитил и го сложих в масленика. На тази ясна, но тъжна светлина седнахме на леглото. Тогава казах на Розета:

— Ще си махнем само полите и елечетата. Разполагаме само с чаршафи и с това палто на Париде. Ако се съблечем, струва ми се, че после ще ни стане студено.