Чочарка

Сутрин спяхме, колкото се може повече, защото нямахме никаква работа и бяхме изнемощели от лишенията и глада, преживени в Рим. Така през първите седмици ни се събираха понякога по дванадесет и четиринадесет часа непрекъснат сън. Лягахме си рано, събуждахме се в зори и после пак заспивахме, докато настъпи пълен ден. Достатъчно бе само да се обърнем с лице към стената на мачерата, с гръб към светлината, проникваща от прозорчето, за да се унесем отново и да спим до късно. Никога през целия си живот не съм спала толкова много и никога сънят ми не е бил толкова крепък, здрав и ободряващ, сладък като домашен хляб, както тогава. Това бе сън без сънища, истински, отморяващ, който с всеки изминал ден връщаше силите, загубени в Рим и в дните на престоя ни у Кончета. И този толкова здрав и дълбок сън ни действуваше наистина добре, защото само за една седмица двете с Розета се преобразихме. Очите ни си отпочинаха, сенките под тях изчезнаха, страните ни се закръглиха, кожата на лицата ни се опъна и заглади, с една дума, ободрихме се и мислите ни станаха по-ясни. Когато спях, имах чувството, че земята, на която се бях родила и която сега отново ме бе приютила в пазвите си, ми приливаше своята сила, както става с изкоренените дървета — ако ги посадиш отново, те се възземат и пускат нови листа и цвят. Ех, да, ние не приличаме на хора, а на растения или по-точно ние сме по-скоро растения, отколкото хора, а цялата ни сила произтича от земята, където сме се родили. Ако я напуснем, не сме вече нито растения, нито хора, а някакви леки дрипи, които животът може да отвее нанякъде според посоката на вятъра и обстоятелствата.

Спяхме толкова много и с такова удоволствие, че всички тежести на живота ни там горе в планината изглеждаха по-леки и ги посрещахме весело или почти не ги забелязвахме, подобно на добре хранен и отпочинал катър, който изкачва по стръмнината на един дъх цяла каруца и пристигнал на върха, все още има сили да продължи с нормален ход, сякаш нищо не е било.

И все пак, както вече казах, там горе, животът беше суров, което веднага почувствувахме. Трудностите започваха още от сутринта. Трябваше да слезем от леглото много внимателно, като гледахме да не си изцапаме краката в калта на пода. За тази цел аз наредих пред леглото няколко плочи, защото особено в дъждовните дни подът се превръщаше в езеро. След това трябваше да вадим вода от кладенеца, който се намираше точно срещу нашата къщичка. През есента това не представляваше никаква трудност, но с настъпването на зимата, тъй като местността бе на почти хиляда метра височина, водата в дъното на кладенеца замръзваше. Така всяка заран, когато пусках кофата, ръцете ми се вкочаняваха, а и самата вода беше толкова ледена, че пресичаше дъха. Аз съм зиморничава и затова само си измивах ръцете. Но Розета, която предпочиташе студена вода пред мръсотията, се събличаше гола и права по средата на стаичката, изсипваше върху си цялата кофа с ледена вода. Моята Розета беше толкова силна и здрава, че водата се плъзгаше по тялото й, сякаш кожата й бе намазана с мазнина, и по нея оставаха само леки капки по гърдите, рамената, по корема и под кръста. След тоалета излизахме и започваха мъките по готвенето. През есента, докато времето се задържаше все още хубаво, всичко вървеше добре. Трудностите започваха с настъпването на зимата. Трябваше под дъжда да ходим в храсталака, да режем градински нож съчки и клонки. Връщахме се в колибата и започвахме да разпалваме огъня. Суровите и мокри дърва не се запалваха, пръчките изпускаха гъст и чер дим и бивахме принудени да навеждаме глави до земята, с лице, опряно в калния под и пръстта, за да духаме, докато огънят се подеме. Изкалвахме се целите, на очите ни лютеше непрекъснато и те сълзяха. И всичко това, за да стоплим котленце с фасул или за да си изпържим по едно яйце в тиганчето. Хранехме се като селяните, т. е. веднъж в единадесет часа, много леко, и втори път към седем часа — това беше истинският обяд. Сутрин хапвахме малко качамак със сос от наденица, задоволявахме се с малко лук и къшей хляб или пък с шепа рошкови.