Чочарка

Нашият нормален живот в Сант Еуфемия започна в деня, в който пристигнаха продуктите ни. Спяхме, обличахме се, събирахме съчки и дърва за огъня, запалвахме го в колибата, правехме разходки с други евакуирани, хранехме се, пак се разхождахме, готвехме и се хранехме втори път и накрая, за да пестим маслото, лягахме с кокошките. Времето тогава беше хубаво, меко и спокойно. Нямаше ветрове и облаци — една прекрасна есен. Наоколо горите, обагрени в червени и жълти тонове на есента, бяха чудно хубави. Всички казваха, че това време било идеално за съюзниците, за да настъпят бързо и да стигнат поне до Рим. Всички се тревожеха, че не го правят и че чакат някъде там в Неапол или малко по-горе. Това всъщност бяха общите разговори в Сант Еуфемия или по-скоро единствената тема за разговор. Говореше се само за съюзниците: кога ще дойдат, защо се бавят, и то от страна на евакуираните, защото на тях им се искаше да се върнат по-скоро във Фонди и да започнат нормален живот. Селяните, обратно, говореха много малко, първо, защото войната за тях бе добра сделка поради това, че бяха дали под наем къщите си и че извличаха още малко други, макар и дребни печалби от евакуираните и отчасти, защото водеха същия живот като в мирни дни и с пристигането на съюзниците положението им нямаше да се промени почти с нищо.

Самата аз говорех много за съюзниците. Говорех, когато се разхождахме надлъж по мачерата, когато се любувах на пейзажа на Фонди и на тъй далечното лазурно море, говорех и вечер в колибата на Париде в полумрака, сред дима, който караше очите ни да сълзят, и пред полузагасналия огън, та дори и в леглото, прегърнала Розета, преди да заспим. Говорех толкова много, че постепенно съюзниците се превърнаха за мен в нещо като местни светци, които едва ли не опрощават, носят дъжд, хубаво време, които хората ту благославят, ту хулят, но от които все очакват по нещо. От тях всички очакваха чудеса, както от светците, и всеки бе уверен, че със самото им пристигане животът не само щеше да поеме своя нормален ход, но щеше да стане и по-добър. Трябваше да чуете Филипо, Имах чувството, че той си представя съюзническите войски като безкрайна колона от камиони, пълни с всички земни блага, и покатерени на тях войници, които раздават безплатно всички тия блага на нас, италианците. При това той бе зрял мъж, търговец и претендираше да се числи към категорията на най-хитрите, докато според него съюзниците едва ли не бяха глупци, които щяха да направят благодеяние на нас, италианците, макар че им бяхме обявили война, избили чедата им и ги бяхме принудили да пропилеят толкова пари за тая война.

Сигурни сведения за пристигането на тия благословени съюзници достигаха до нас, но те бяха твърде оскъдни или по-скоро — никакви. От долината идеше например Томазино, но тъй като се интересуваше само от черната борса и парите, мъчно можехме да имаме от него новини, от които да извадим някои заключения. Имаше случаи, когато в Сант Еуфемия се качваше някой селянин, но и той ни разказваше съвсем неправоверни неща. Понякога идваха младежи от Понтекорво с раници на гръб да продават тютюн и сол, две неща, които най-много липсваха. Тютюнът им беше на листа, влажен и горчив и евакуираните го режеха на ситно и си свиваха цигари от вестник, а солта беше от най-долно качество, от онази, която се дава на добитъка. Тези младежи донасяха по някоя новина, но щом разсъдехме над нея, новината заприличваше на солта им — тежеше двойно поради водата, която съдържаше. Новините им обикновено биваха примесени с толкова измислици, че тежаха и изглеждаха верни, но на светлината на разсъдъка измислиците се изпаряваха и оставаше много малко истина. Разказваха например, че се водело голямо сражение, едни обаче твърдяха — на север от Неапол, около Казерта, други — при Касино, а трети — съвсем близо до Итри. Всичко това бяха лъжи. Всъщност младежите се стараеха преди всичко да продадат солта и тютюна си, а колкото до новините — стремяха се да разказват това, което смятаха, че ще зарадва разпитващите.

Единственото събитие в онези първи дни, което ни напомни за войната, бяха една заран някакви експлозии откъм морето, там, дето се намира Сперлонга. Експлозиите се чуваха ясно. Една жена, която се качи при нас, за да донесе портокали, каза, че германците вдигали във въздуха насипите на блатата и отводнителните канали, за да забавят настъплението на англичаните. Така твърде скоро тези земи, които бяха спасени за хората, щяха да бъдат наводнени и онези нещастници, които се бяха трудили цял живот да обработват нивите си, щяха да бъдат разорени, тъй като, то се знае, водата разрушава културите и са необходими години след това, за да се оттегли и земята да стане пак годна за обработка. Експлозиите следваха една след друга като изстрели на ракети при народно увеселение. Те предизвикваха у мен странно впечатление, защото у тях имаше нещо действително празнично, а аз знаех, че означаваха мизерия, глад и отчаяние за онези, които живееха в пресушените земи.