Чочарка

Денят беше прекрасен — тих есенен ден, с ясно, безоблачно, синьо и ведро небе. Прекрасно беше да се съзерцава плодородната и зелена равнина на Фонди, достигаща до леката като пара ивица на морето. Като слушах взривовете и се любувах на тази гледка, още веднъж помислих, че хората са тръгнали по един път, а природата по друг и че често пъти природата ни се разкрива чрез гръмотевици, бури и дъжд, а хората живеят щастливо по домовете си, а друг път, когато тя, природата, се усмихва и ти се струва, че сякаш обещава блаженство, хората губят всякаква надежда и призовават смъртта.

Така изминаха още няколко дни. Новините за войната бяха все тъй несигурни, а хората, които идваха в Сант Еуфемия от долината, казваха, че голяма английска армия поела към Рим. Но изглежда, че тази английска войска се движеше с костенурски ход, защото дори пеша да се бе придвижвала и да спираше да се отпочива, досега англичаните трябваше отдавна да са стигнали. А от тях и помен нямаше. Като не можех вече да понасям да говорят за англичаните и тяхното идване, за изобилието, което щели да ни донесат, аз се стараех да се занимавам с друго, например да плета фланели. Купила бях от Париде известно количество прежда, като имах предвид, че вероятно щеше да ни се наложи да останем още дълго време горе, че студовете щяха да настъпят, а ние двете с Розета нямаше с какво да се облечем. Преждата беше дебела и тъмна и миришеше на тор, тя бе от малкото овце на Париде, които той всяка година стрижеше и след това жените, по най-първобитен начин, предяха с хурка и вретено и приготвяха чорапи и фланели. Там горе впрочем всичко вървеше както по времето, когато бабите са прели.

Семейството на Париде имаше не само необходимото за храна, но и за облекло като лен, вълна, гьон и пр., които, както вече казах, сами си произвеждаха, защото иначе щяха да ходят голи и боси. Сами обработваха лена, имаха овце за вълна и употребяваха кравишки кожи за цървули и кожуси. След като изпридаха вълната и лена, тъчаха ги на стана в нашата стаичка. Тъчаха ту Луиза, ту сестра й, ту снахата на Париде. Трябва да отбележа, че и трите не ги биваше за нищо и въпреки всичкия им труд с вретено, чекрък и стан те не умееха да работят майсторски. Платовете, които изтъкаваха, после боядисваха с много лоши бои. След това ги крояха и ушиваха от тях панталони и къси палта. Никога не бях виждала по-лошо скроени дрехи, сякаш ги режеха не с ножица, а с брадва, но минаваше една седмица и дрехите се пробиваха на колената и лактите и ставаше нужда да им слагат кръпки. Така, само петнадесет дни след като си честитяха новите дрехи, цялото семейство тръгваше закърпено и парцаливо. Наистина те сами си извършваха всичко, без да купуват каквото и да било, но го правеха много лошо и на бърза ръка. Когато споделих своите наблюдения с Микеле, сина на Филипо, той ми отвърна сериозно, като поклати глава.

— Кой работи ръчно във века на машините? Само бедняци като тия, само селяните на изостанала, нещастна страна, каквато е Италия.

От тези думи обаче не бива да се мисли, че Микеле презираше селяните, напротив, само че той винаги се изразяваше по този начин и в словата му звучеше острота, говореше със суров тон, не допускаше никакви възражения, но в същото време, и това най-много ме учудваше, изказваше тези истини естествено, като че бяха неоспорими, така, както някой друг би казал, че слънцето свети или че вали дъжд.