Чочарка

Някой ще си помисли, че за да говори така Микеле има кой знае какъв опит и естествено, ако е преживял нещо лошо, а това може да се случи и при най-добрите правителства, че е бил подведен да вижда всичко в черно и погрешно. Но не беше така. Тъй като често бяхме с него, аз се убедих, че той не притежава никакъв опит или ако имаше такъв, то той бе съвършено малък и незначителен, присъщ за всички младежи на неговата възраст. Израсъл във Фонди със семейството си, той получил първоначалното си образование като всички други деца на неговата възраст. После станал балила и след това авангардист. По-късно се записал в университета в Рим, там учил и живял няколко години в дома на своя вуйчо — съдия. Това бе всичко. Никой не бе излизал извън Италия, в чужбина. От Италия познаваше освен Фонди и Рим, само големите градове. Изобщо нищо изключително не бе преживял или ако е имал някое преживяване, то е било само в главата му, не в живота. Например по отношение на жените според мен нямаше никакъв опит, не познаваше и любовта, която на много младежи, по липса на друг опит, отваряха очите за живота. Самият той много пъти ни бе казвал, че нито веднъж не се е влюбвал и не е бил сгоден, че никога не е ухажвал жена. Най-много, доколкото разбрах, е ходил при някоя лека жена, както всички младежи на негова възраст, които нямат много пари, нито познанства. Така дойдох до убеждението, че всичките си убеждения бе придобил почти несъзнателно, може би само от любов към противоречието. В течение на цели двадесет години фашистите се раздираха да обявяват Мусолини за гений и министрите му за големи хора, а Микеле, щом започнеше да разсъждава — както в природата растението пуща клони от страната, където грее слънце, — беше започнал да мисли обратното на онова, което фашистите проповядваха. Зная, това са твърде загадъчни неща и аз, невежата, не претендирам да ги разбирам и обяснявам, но често пъти от наблюдение например на деца съм виждала, че те обикновено вършат обратното на онова, което ги карат да вършат или вършат родителите, не защото разбират дали родителите им грешат, или не, а поради единствената причина, че са деца и че родителите са родители, и малките искат да си имат свой собствен живот, построен по техному, както и родителите им някога са имали свой.

Считам, че и случаят с Микеле беше такъв. Той бе възпитан от фашистите, за да стане фашист, но поради единствения факт, че бе живо същество и искаше да живее свой собствен живот, беше станал антифашист.

В онези първи дни Микеле започна да прекарва с нас целия ден. Не зная какво го притегляше, защото ние двете бяхме съвсем обикновени жени, не много различни от майка му и сестра му, а освен това, както ще разкажа по-нататък, Розета не го привличаше особено. Вероятно ни предпочиташе пред семейството си и пред другите евакуирани, защото бяхме от Рим и не говорехме на диалект, не се занимавахме както другите с клюките на Фонди, които не само не го интересуваха, а и нещо повече, дразнеха го. Въобще идваше при нас още сутринта много рано, когато едва-що бяхме станали, и оставаше чак до обяда, с една дума, прекарваше с нас почти целия ден. И сега още ми се струва, че го виждам как влиза в стаичката ни, където стояхме и бездействувахме, аз на леглото, а Розета на стола, и пита весело:

— Какво ще кажете, да направим ли една хубава разходка?

Приемахме, въпреки че тези негови „хубави разходки“ бяха винаги едни и същи. Или поемахме нагоре по мачерата, около планината, като вървяхме по равното сред самата планина и можехме да навлезем в близката равнина, съвършено същата като тази на Сант Еуфемия, или се изкачвахме по прохода, през каменоломните и през дъбовите гори, или пък се спущахме надолу по различни посоки към долината. За да не се изморяваме много, почти винаги избирахме най-гладкия път, като следвахме мачерата и достигахме до един от върховете на левия скат на планината, който се извисяваше отвесно над дола. Там имаше едно огромно старо рошково дърво, заобиколено от слънчева поляна, а по земята тук-таме се виждаше пухкав мъх, който често ни служеше за възглавница. Сядахме почти на самия край на шипообразния връх, недалеч от една синя скала, и оттам се любувахме на пейзажа на Фонди. На това място оставахме с часове.

А какво правехме?

Сега, когато си припомня за това, трудно мога да кажа. Понякога Микеле и Розета бродеха из гората, беряха диви циклами с яркорозови коронки сред тъмнозелени листа, които цъфтяха в изобилие през този сезон навсякъде, където имаше влага и мъх. Тя набираше голям букет и ми го донасяше, а аз по-късно го потапях в чаша на масата в нашата стаичка. Понякога седяхме и не правехме нищо. Само съзерцавахме небето, морето, планината и долината. Да си призная, от тези разходки не си спомням нищо, защото не се случваше нищо, освен, разбира се, разговорите ни, които водехме с Микеле. А тях си ги спомням, както си спомням за самия него, защото бяха нови за мен и още защото самият той беше за мен съвсем нов човек, какъвто тогава не бях срещала.