Чочарка

Но и с Микеле Розета беше само до известна степен съгласна, защото по въпроса за вярата те не се разбираха. За Микеле съществуваха два черни звяра: фашистите и, както вече казах, след тях — поповете, и не можеше да се разбере дали мразеше повече едните или другите, защото често пъти, шегувайки се, казваше, че фашистите и поповете били едно и също нещо, но с тази разлика, че фашистите си бяха скъсали расото, превръщайки го в риза, а поповете го носели дълго до глезените. На мен не ми ставаше ни по-топло, ни по-студено от ненавистта му към вярата или по-точно към поповете, защото винаги съм мислила, че за тези неща всеки се справя, както намери за добре; вярваща съм, но не дотам, че да налагам вярата си на другите. Освен това си давах сметка, че Микеле, макар и много злъчен, в основата си е незлобив, и понякога едва ли не си мислех, че той говори лошо за поповете не толкова от омраза към тях като към попове, колкото за това, че изпитваше мъка, че не се държаха като истински духовни лица. Изобщо може би и той беше вярващ, но разочарован от църквата и често пъти хора като Микеле, които биха могли да бъдат по-вярващи от другите, се нахвърлят с по-голяма острота върху поповете поради разочарованието. Но Розета беше по-различна от мен. Тя вярваше в бога и искаше и другите да вярват и не можеше да понася да нападат черквата, та дори и чистосърдечно и без злоба, какъвто бе случаят с Микеле. И тъй, още в самото начало, още щом той за първи път се нахвърли срещу свещениците, тя ясно и категорично го предупреди:

— Ако искаш да продължаваш да ни виждаш, трябва да престанеш с тия разговори.

Аз очаквах, че ще продължи или че ще се разсърди, както правеше понякога, когато му противоречаха, но за мое учудване, той не протестира, не каза нищо. Задоволи се само да каже малко след това:

— Преди няколко години и аз бях като теб… дори сериозно мислех да стана свещеник… но после желанието ми мина.

Останах изненадана пред тъй неочакваното му признание. Никога, никога не бих помислила, че той е могъл да има подобно намерение и го попитах:

— Сериозно ли си искал да станеш свещеник?

— Да… — каза той — можеш да попиташ баща ми, ако не ми вярваш.

— А после защо се отказа?

— Ех, тогава бях юноша, после прецених, че нямам такова призвание. Или по-скоро — прибави той и усмивка — разбрах, че имам такова призвание и че именно заради това не трябва да стана свещеник.

Тази път Розета не каза нищо и разговорът така и свърши.

А междувременно нещата се променяха бавно и не отиваха на добре. След толкова противоречиви слухове най-после пристигна определена новина: една германска дивизия заела позиции в долината на Фонди, а фронтът се заковал на реката Гариляно. Това означаваше, че англичаните вече не напредваха и че германците от своя страна се готвеха са прекарат зимата у нас. Хората, които идваха от долината, казваха, че навсякъде имало германци и повечето били скрити в портокаловите гори с блиндираните си коли и палатки на зеленикаво-сини и жълти петна, замаскирани, както се казва. Но все пак и това бе слух. Никой не бе виждал германците, казвам никой от онези, които бяха горе, защото нито един германец не беше се изкачвал до Сант Еуфемия. После се случи нещо, което ни постави в досег с германците, като ни накара да разберем що за хора били. Разказвам това, защото може да се каже, че оттогава нещата се измениха и в известен смисъл тогава именно войната пристигна при нас за първи път, за да не си отиде вече.

И тъй, между евакуираните, които играеха на карти с Филипо, имаше един шивач на име Северино, най-младият от всички, дребен, сух, с жълто лице и чифт черни мустачки, едното око на когото изглеждаше като че постоянно намига, недостатък, придобит от занаята му, от това, че докато шиел, свит на стол в работилницата си, държал винаги едното си око присвито.