Чочарка

Но въпреки тези негови трудни приказки, които не винаги разбирахме, двете с Розета предпочитахме винаги неговата компания пред тази на другите, които живееха горе. Изобщо той се държеше по-възпитано, а освен това беше единственият, който не мислеше за интерес или за пари, а това го правеше по-малко отегчителен от другите, защото интересът и парите действително са много важно нещо, но ако слушаш да се говори за тях непрекъснато, започваш да изпитваш чувство на потиснатост. Филипо и всички останали говореха само за интересите си, т. е. какво да продадат и купят, за цените и печалбата, как било преди войната и какво щяло да стане след нея. Когато не разговаряха за тия неща, запълваха времето си с игра на карти, събрани в стаята на Филипо, седнали на земята с кръстени крака и облегнали гърбове на чувалите, пълни с боб, с шапки на глави и цигари в уста, сред наситения с миризма и дим въздух, и прекарваха там часове наред да удрят карти, крещейки, сякаш искаха да се разкъсат. И около четиримата, които играеха, винаги имаше още четирима, които гледаха, както е в селските кръчми. Аз, която никога не съм могла да понасям картите, не можех да си обясня защо си губят времето да играят по цели дни с ония мръсни и мазни карти, фигурите на които едва се различаваха, толкова бяха похабени. Но по-лошо от разговорите за интерес или игра на карти ставаше, когато компанията на Филипо започнеше да се препира за щяло и нещяло. Аз съм проста и извън търговията и земята от нищо друго не разбирам, но през цялото време чувствах, че тия възрастни, брадати мъже, когато излизаха от кръга на собствените си интереси, говореха само за големи глупости. Това го чувствувах толкова по-ясно, колкото повече ги сравнявах с Микеле, защото той не бе като тях невежа, макар че нещата, които казваше, често пъти не разбирах, но чувствувах, че са прави. Тия мъже, повтарям, разсъждаваха като глупци или по-лошо — като животни, ако изобщо животните могат да разсъждават. А когато не говореха глупости, казваха неща, които обиждаха с грубостта и жестокостта си. Спомням си например за един хлебар Антонио, дребен и черен човечец, сляп с едното око, което изглеждаше по-малко и на което клепачът не преставаше да мига, сякаш му пречеше някаква прашинка. Един ден, не знам как, трима-четирима евакуирани, между които и Антонио, разговаряха помежду си, седнали на камъните на мачерата, за войната и за всичко, което се върши и става през време на войната, а ние с Розета ги слушахме. Когато бил на двадесет години, Антонио взел участие във войната в Либия и обичаше да говори за нея като за най-важното събитие в живота си, където между другото загубил окото си. И тъй, не знам как, по едно време го чухме с Розета да казва:

— Бяха убили трима от нашите… но убили е малко… бяха им извадили очите, отрязали езиците и откъртили ноктите… тогава ние решихме да започнем репресивни действия… Рано сутринта отидохме в едно от селата и запалихме всички колиби, убихме всички мъже, жени и деца… но девойките, на тях набучихме пушките си в срамните места и ги хвърлихме върху купа при другите… така им премахнахме желанието да вършат други жестокости!

На това място някой от присъстващите се поизкашля леко, защото видя, че стоим зад дървото. А Антонио, който може би не ни бе забелязал, защото бяхме зад дървото, започна да се извинява и аз чух да казва:

— Ех, на война се случват такива и други неща…

След това изтичах след Розета, която се отдалечаваше бързо. Тя вървеше с наведена глава и когато се спря, видях, че очите й са пълни със сълзи, а лицето й съвсем бледо. Попитах я какво й е, а тя отвърна:

— Чу ли какво каза Антонио?

Не намерих да й кажа нищо по-добро от това да й повторя и аз:

— На война за съжаление тия и други работи се случват, дъще моя.

Тя помълча малко, после, сякаш говорейки на себе си, каза:

— Но бих предпочела да бъде измежду убитите, отколкото между убийците…

От този ден все повече и повече се откъсвахме от групата на евакуираните, защото Розета в никакъв случай не искаше да бъде до Антонио и да говори с него.