Двете с Розета бяхме прости жени, а той — мъж, прочел много книги, и знаеше много неща. Аз обаче имах житейски опит, какъвто той нямаше. Сега си мисля, че въпреки всичките си знания, натрупани от книгите, в основата си той беше наивен, защото съвсем не познаваше живота и за много неща имаше погрешна представа. Спомням си например неговите разсъждения при един разговор, който водихме в първите дни.
— Ти — казваше ми той, защото и към двете ни се обръщаше на ти, както и ние към него, — ти, Чезира, наистина си търговка и като такава мислиш само за своя магазин, но за твое щастие търговията не те е покварила. Останала си такава, каквато си била като момиче.
— Каква? — запитах аз.
— Селянка.
— Не ми правиш комплимент… селяните не познават нищо друго извън земята, не знаят нищо и живеят като животни…
Той се засмя и добави:
— Някога не е било комплимент, някога, но сега… сега е… днес истински невежи са онези, господата, които живеят в градовете и които знаят да четат и пишат… те са истински прости и некултурни люде… с тях няма защо човек да се занимава… а с вас, селяните, може да се започне отначало.
Понеже не разбрах какво иска да каже с това, запитах:
— Какво означава: „Да се започне отначало?“
— С една дума, да станете хора.
— Ясно е, че не познаваш селяните, драги мой… — настоях аз — със селяните нищо не би могло да се постигне… Ти какво смяташ, че са селяните? Това са най-старите хора на земята. Как би могъл от тях да направиш нови хора? Преди всичко друго са били селяните, преди още да се появяват хора в градовете. Селяните са си и ще си останат селяни.
Той поклати снизходително глава и не отвърна нищо, а аз имах впечатлението, че за него селяните не са такива, каквито са, а такива, каквито никога не са били, или по-точно — такива, каквито той искаше да бъдат.
Микеле говореше добро само за селяните и работниците, но според мен не познаваше нито едните, нито другите. Един ден му казах:
— Ти, Микеле, говориш за работниците, но не ги познаваш.
— А ти познаваш ли ги?
— Естествено, че ги познавам. В моята бакалница идваха мнозина… живееха наблизо.
— А какъв вид работници бяха те?
— И занаятчии, и дърводелци, тенекеджии, зидари, електротехници, най-различни.
— А според тебе какви са работниците? — Той попита с леко насмешлив тон, сякаш се готвеше да чуе глупост.
— Драги мой — отвърнах му аз, — не знам какви са… за мен тези разлики не съществуват… и те са хора като другите… има добри и лоши. Едни са мързеливи, други трудолюбиви… едни от тях обичат жените си, други тичат подир уличници, едни пият, други играят комар… Изобщо има ги всякакви и навсякъде: и между господата, и между селяните, между чиновниците и всички други.
— Може би си права. Ти ги виждаш като хора, подобни на всички други, и си права… ако всички ги виждаха така, т. е. ако всички гледаха на тях като на хора и се отнасяха с тях, както подобава, някои неща нямаше да се случват и сега може би нямаше да сме тук горе в Сант Еуфемия.
— А как гледат другите на тях? — попитах аз.
Той отговори:
— Гледат на тях не като на хора като всички други, а само като на работници.
— А ти?
— И аз като на работници.
— Значи — заключиха аз, — и ти имаш вина, че сме тук… разбира се, повтарям това, което ти каза, макар че не мога да си обясня как така и ти гледаш на тях като на работници, а не като на хора, подобни на другите.
А той:
— Естествено, аз гледам на тях като на работници… но трябва да се разбере защо… На някои им е удобно да гледат на тях само като на работници, за да ги експлоатират, а на мен — за да ги защитавам.
— В такъв случай — казах аз изведнъж — ти си подстрекател!
Той се смути и запита:
— Какво общо има това?
— Чувала съм да го казва началникът на карабинерите, който пазаруваше от моя магазин… тези подстрекатели, казваше той, дето агитират работниците…
— Е, да предположим — каза Микеле, след като помълча малко, — че наистина съм подстрекател.
Аз настоях:
— Ти бунтувал ли си някога работници?
Той сви рамене и накрая с негодувание призна, че не е.
— Видя ли — казах тогава, — че въобще не познаваш работниците.
Този път той не отговори нищо.