Чочарка

На закуската присъствах и аз. Бях се вече хранила, но полюбопитствах да видя тоя германец, първи, който беше попаднал горе при нас. Отидох, когато вече поднасяха плодовете. Беше се събрало цялото семейство на Филипо с изключение на Микеле. Той мразеше германците и малко преди това, докато Ханс се хвалеше с голямата победа, която скоро германците щели да изнесат на англичаните, Микеле го гледаше навъсено и гневно, сякаш му се искаше да скочи отгоре му и да го заудря с юмруци. Сега, благодарение на изпитото вино, германецът беше започнал да става откровен. Той непрекъснато потупваше Северино по рамото, повтаряше, че двамата били шивачи, приятели до гроб и заявяваше, че щял да направи всичко да върнат платовете на Северино. След това извади от джоба си портфейл и от него снимка на жена, два пъти по-едра от него, с добродушно лице, и каза, че била съпругата му. След това започнаха разговор за войната и Ханс пак заяви:

— Ние правим офанзива и хвърлим англичаните в морето.

Филипо, който му се подмазваше най-много, искайки да спечели благоволението му, откликна:

— И как още… разбира се… ще ги хвърлим в морето всички до един… убийци.

Тогава германецът кипна:

— Не, убийци не, а добри войници…

— Добри войници, да, наистина — каза Филипо, — то се знае, че са добри войници…

— Ти възхищаваш английски войници… — извика германецът — ти предател!…

Уплашен, Филипо додаде:

— Кой им се възхищава? Нали казах, че са убийци.

Но германецът продължи недоволно:

— Убийци не, добри войници… а предател като теб, който възхищава англичани, капут — и направи знак, като че реже глава.

Въобще германецът нищо не беше по волята му и не бе съгласен с нищо. Всички се уплашихме, защото ни се видя, че изведнъж стана зъл. След това ненадейно се обърна към Северино:

— Ти защо не на фронт?… Ние немци воюваме, а вие италианци стоите тук… ти на фронта…

Уплашен, Северино отвърна:

— Мен не ме одобриха… слаби гърди — и посочи гърдите си.

Вярно беше, той бил много болен и казват дори, че имал само един дроб.

Но германецът озлобен го сграбчи за ръката, викайки:

— Тогава ти идваш веднага с мен на фронт…

И буквално се опита да стане и да го отвлече.

Пребледнял, Северино се мъчеше да се усмихне, без да успяваше. Всички настръхнаха, а аз така се уплаших, че сърцето ми се разтуптя силно.

Германецът дърпаше Северино за ръката, а той се стараеше да се задържи, вкопчил се за Филипо, който също така беше уплашен. Но неочаквано германецът прихна да се смее и каза:

— Приятели… приятели… ти шивач, аз шивач… ти получи свои платове и стане богат… аз отива на фронт да се бие и умира.

И все така смеейки се, той започна отново да го тупа по рамото.

Специално за мен цялата тази сцена ми направи съвсем особено впечатление. Имах чувството, че се намирам не срещу човек, а срещу един звяр, който ту се умилква, ту показва зъбите си, без да можеш да разбереш какви са му намеренията и как ще се държи с теб. Струваше ми се, че Северино се мами, че ще постигне нещо, като онези, които казват: „Този звяр ме познава… и никога не ще ме ухапе.“ И ще видим, че не се бях излъгала.

След тази сцена германецът стана учтив и пи още много вино, потупва не знам колко пъти Северино по рамото, така че на него страхът му премина и в един момент, когато вниманието на германецът беше като на отвлечено, той каза на Филипо:

— Още днес ще си получа платовете… ще видиш!

И действително, кратко време след това германецът стана, надяна колана си, който беше свалил, преди да седне, и наблегна шеговито, че от премного ядене трябвало да го закопчае една дупка по-напред. После каза на Северино:

— Ние отива долу и после ти върне тук с твои платове.

Северино стана, германецът изкозирува, удряйки токове, и си тръгна със Северино все тъй изправен, спущайки се по пътеката, която се виеше между мачерите и водеше към долината.

Филипо, излязъл с другите да ги изпрати, изрази общото впечатление, като каза:

— Северино разчита на този германец… но аз на негово място не бих се доверявал толкова.

Целия останал следобед и част от нощта чакахме Северино да си дойде, но той не дойде. На следващия ден отидохме до дома му и там намерихме жена му, че плаче на тъмно, прегърнала момиченцето си. При нея беше една стара селянка, която предеше вълна и от време на време, дърпайки нишката, я успокояваше:

— Недей плака, булка… Северино сега ще се върне и всичко ще се оправи.

Но жената поклащаше глава и отвръщаше:

— Предчувствам, че няма вече да се върне…усетих го един час след като замина.

Помъчихме се да я утешим, но тя продължаваше да плаче, казвайки, че тя била виновна, защото Северино направил всичко заради нея и детето, за да живеят по-добре, да забогатеят и че тя е трябвало да го възпре, да му попречи да купува тия проклети платове.

Тъй като Северино не се връщаше и макар че нямаше какво повече да се приказва, защото фактът беше налице, а всички добри думи не струват и пукната пара пред факта, ние останахме при нея целия ден, говорейки й ту едно, ту друго, въобще изразявайки всички възможни предположения по изчезването на Северино.