Чочарка

След този разказ на Тонто Филипо и всички ние останахме смълчани. Особено впечатление ни направи една от подробностите, когато Тонто заяви с такова спокойствие — като за нещо съвсем естествено — за откарването на италианци на фронта, за което ние бяхме чували да се говори, но никога така открито и спокойно. Накрая Филипо се поокопити и запита какво означават тия залавяния.

Тонто отговори с безразличие:

— Германците обикалят с камиони и залавят всички мъже, годни за работа, като ги изпращат на фронта към Касино или към Гаета, за да укрепват линиите.

— А как се отнасят с тях?

Тонто повдигна рамене:

— Е, много работа, бараки и — малко храна. Всеизвестно е как германците се отнасят с тия, които не са германци.

Ние продължихме да мълчим, но Филипо настоя:

— Но нали залавят мъжете, които са долу… евакуираните и тия, които са тук горе, не закачат, нали?

Тонто отново повдигна рамене:

— Не се доверявайте на германците… те постъпват с нас като с карчиофи — изяждат листата едно по едно… сега е ред на онези от равнината, после ще дойде редът и на тези от планината.

Повече никой и не помисли за Северино, сега всеки със страх мислеше за себе си.

Филипо запита:

— А ти откъде знаеш тия неща?

Тонто отвърна:

— Тия работи ги знам, защото по цял ден имам работа все с германци… слушайте мен, или влезте в милицията като нас, или се скрийте по-добре… но наистина добре… иначе германците ще ви използват един по един.

След това Тонто разказа как германците „прочиствали“ преди всичко равнината, откарвайки с камиони всички работоспособни мъже. После отивали по планините и обикновено действували така: още в тъмно, призори, отделение около осем войници изкачвало планината и когато настъпел моментът за прочистването, около обед, спускали се надолу, пръснати нашир по цялата планина, така че всички, които се намирали в обсега им, бивали улавяни като рибки в голяма мрежа.

— Как само са го измислили — забеляза някой с уплашен глас.

Сега Тонто се беше вече съвзел и си беше възвърнал обичайната самоувереност. Дори се опита да използува с Филипо номера с препоръките, като знаеше, че той има повече пари от другите.

— Ако обаче ние двамата с тебе се разберем, може да кажа две добри думи за сина ти на германския капитан, когото добре познавам.

Може би сега Филипо, който беше наистина много уплашен, щеше да се съгласи да разискват предложението на Тонто, но съвсем неочаквано Микеле излезе напред и каза:

— Абе ти какво чакаш още, че не си вървиш?

Ние всички се уплашихме и онемяхме още и затова, че Тонто беше въоръжен с ръчни бомби и пушка, а Микеле нямаше оръжие. Но не знам защо Тонто се стъписа от тона на Микеле. Каза пренебрежително:

— Ех, щом е така, оправяйте се сами, аз си отивам.

После стана и излезе от къщи. Всички го последвахме. Преди да изчезне, Микеле му извика от високото на мачерата:

— А ти вместо да обикаляш да предлагаш услугите си, гледай си твоите работи… някой ден германците ще ти отнемат пушката и ще изпратят и теб да копаеш окопи като Северино…

Тонто се обърна и показа двата си палеца, правейки знак като рога.

Не го видяхме никога вече.

Щом Тонто си отиде, Микеле се отправи с нас към нашата стаичка. Аз и Розета разговаряхме за случилото се, съжалявайки нещастния Северино, който най-напред загуби платовете си, а после свободата. Микеле мълчеше смръщен с наведена глава; после изведнъж вдигна рамене и каза:

— Пада му се.

— Как можеш да говориш така — протестирах аз, — нещастникът е разорен, а може би ще плати и с кожата си.

За момент Микеле помълча, но изведнъж извика:

— Докато не загубят всичко, няма да разбера нищо… трябва всичко да загубят, да страдат, да плачат с кървави сълзи… само тогава ще им дойде умът в главата.

Възпротивих се:

— Но Северино не постъпи така от интерес, а заради семейството си.

Микеле започна да се смее с неприятен глас:

— Семейството… голямото оправдание за всички подлости, които се вършат в нашата страна. Е, добре тогава, толкова по-зле за семейството му!

Тъй като разказвам за Микеле, нека отбележа, че той имаше особен характер. Два дни след изчезването на Северино, говорейки с Микеле за едно и друго, дойдохме на дума, че през зимата, когато се стъмва рано, не знаем какво да правим.

Тогава той заяви, че ако желаем, с удоволствие би ни чел нещо на глас. Приехме със задоволство, въпреки че нямахме навик да четем, както, струва ми се, съм дала вече да се разбере. Но в онова състояние, в което бяхме, дори книгите можеха да ни развлекат от мрачните ни мисли. Нещо повече: като считах, че той има намерение да ни прочете някой роман, спомням си, че му казах:

— Каква книга ще бъде? Някоя любовна история навярно.

Усмихвайки се, той отговори:

— Отгатна, ще ви прочета една любовна история.