Чочарка

За да изясня тази мисъл, необходимо е да припомня, както всъщност вече намекнах, че димът от мангала не излизаше през комин, какъвто въобще нямаше, а се процеждаше съвсем бавно през гъстите и сухи пръчки на покрива, и то след като дълго се задържаше в колибата. Затова често се случваше всички, които се намираха вътре, да плачат и с тях плачеха дори кучето и котката с котенцата си. Жената искаше да се извини пред Микеле заради пушека — така, от любезност, но той неочаквано избърса сълзите си и избухна:

— Какъв ти дим, каква ти колиба!… Няма повече да ви чета, защото вие не разбирате нищо… безсмислено е да се мъчиш да обясняваш на човек, който никога не ще може да те разбере. Но помнете, всеки от вас е Лазар… и като ви четях историята му, говорех за всички вас… за теб, Париде, за теб, Луиза, за теб, Чезира, за теб, Розета, и дори за самия себе си, и за баща си, и за онзи разбойник Тонто, и за Северино с неговите платове, за бежанците, които са тук, за германците и фашистите там, долу в равнината, въобще за всички… Всички вие сте мъртви, всички сме мъртви и мислим, че живеем… Докато вярваме, че сме живи, защото притежаваме свои планове, свои страхове, свои сделчици, свои семейства, свои деца, ще бъдем мъртви… Единствено в деня, в който почувстваме, че сме мъртви, затрити, разложени, вмирисани и че още отдалече воним на трупове, само тогава ще започнем едва-едва да се пробуждаме за живота… Лека нощ!

Казвайки това, Микеле стана, като събори масленика. Светлината угасна и той излезе, затръшвайки врата на колибата. Останахме в тъмното, всички смълчани, в почуда. Най-после Париде пипнешком успя да намери лампата, след като я търси дълго време, и я запали отново. Никой нямаше желание да говори за това избухване на Микеле, само Париде с объркан и хитър вид на селянин, който вярва, че всичко знае, каза:

— На Микеле му е лесно да си приказва… той е господарски син, не е селянин.

Считам, че и жените мислеха същото: всичко това бяха господарски приказки, приказки на хора, които не копаят и не си припечелват хляба с пот на челото. Много скоро след това си пожелахме лека нощ и се разотидохме да спим.

На следния ден Микеле се престори, че не си спомня за случката, но вече не предложи да чете на глас.

Този случай с Микеле обаче още повече затвърди мнението, което имах вече за него, след като един ден той ни бе разкрил, че като дете искрено мечтаел да стане свещеник. В действителност, като разсъдих, въпреки всичките си изказвания против вярата той приличаше по-скоро на свещеник, отколкото на обикновените хора като Филипо и другите евакуирани. Това избухване например, на което даде воля, когато разбра, че селяните не го разбират и не го слушат, а се отегчават, ако тук-таме се променяха думите му, би могло да излезе от устата на някой селски свещеник при проповед, след литургия, от амвона, като забележи, че енориашите му в църквата се разсейват и не го слушат. С други думи, това негово избухване беше избухване на свещеник, който гледа на всички останали като на грешници, които трябва да поучи и насочи по права път, а не на човек, който счита себе си подобен на другите хора.

За да ви обрисувам по-добре характера му, искам да ви разкажа друга една дребна случка, която потвърждава по-добре казаното от него. Споменах, че Микеле никога не говореше за жени и за любов и, изглежда, нямаше никакъв опит в това отношение. Това не толкова поради липса на възможности, колкото защото в това отношение той бе различен от младежите на неговата възраст.

Случката е следната: