Чочарка

Най-лошото последствие на този дъжд беше новината, че поради него англичаните се спрели на Гариляно и нямали намерение да напредват. Естествено, щом англичаните се бяха отказали да напредват, германците, както научихме, взели решение да не се оттеглят, нещо повече — да се укрепят на заеманите от тях позиции. Не разбирам нищо от битки и войни, но през една от ония проливни дъждовни утрини горе при нас пристигна един измършавял селянин и донесе някакъв напечатан лист хартия. Беше заповед, която германците изпращали в населените места. Микеле прочете заповедта и обясни, че германското командуване решило да евакуира цялата зона между морето и планината, включително и местността, в която се намирахме — и тя също беше упомената в списъка. За всяко населено място беше означен денят на евакуирането. Населението било длъжно да изостави цялото си имущество, да не взема никакви куфари и денкове, а само малко храна. С една дума трябваше да изостави къщи, колиби, добитък, покъщнина, мебели и всичко, каквото притежава, да си вземе децата на ръце и да тръгне на север през планините по непроходими кози пътеки, под дъжда, назад, по направление към Рим. И естествено, тия мръсни копелета, германците, заплашваха с обикновените наказания всеки, който нямало да се подчини на заповедта: арести, конфискация на имуществата, депортиране и разстрел. Цялата евакуация на нашето населено място беше означена да стане след два дни. За четири дни трябвало да бъде освободена означената зона, за да имали простор германците и англичаните да се избиват едни други, колкото си искат.

Филипо и останалите бяха свикнали вече да считат германците като единствената власт, останала в Италия, затова тяхната първа реакция бе не да се бунтуват, а да изпаднат в отчаяние. Германската власт искаше от тях нещо невъзможно, но силата бе в нейни ръце, извън нея не съществуваше друга власт и според тях това означаваше да й се подчинят или… или те самите не знаеха какво друго биха могли да сторят. Евакуираните, които вече от опит знаеха какво е да изоставиш дом и всичко, което притежават, пред мисълта да бягат отново по катърски пътеки в този леден сезон на годината, под проливни дъждове, непреставащи от сутрин до вечер, сред кал, която не позволяваше да се отиде дори само до края на мачерата, а какво ли пък до Рим, и то без посока и водач и без определено място, където да отседнат, изпаднаха в отчаяние. Жените се разплакаха, мъжете псуваха и ругаеха или пък мълчаха унили.

Селяните като Париде и други семейства, които цял живот се бяха трудили, за да създадат със собствените си ръце мачерите, да ги обработват, да си строят къщурки и колиби, бяха не толкова отчаяни, колкото смаяни — те просто не вярваха… Някои от тях повтаряха:

— Къде ще идем?…

Други поискаха да им се прочете повторно заповедта дума по дума и след като я изслушаха, извикаха:

— Не, не може да бъде! Това е невъзможно!…

Клетите, те не можеха да разберат, че за германците нямаше нищо невъзможно, особено пък когато се касаеше до неща, които други трябваше да извършат.

Снахата на Париде, Анита, чийто мъж бе в Русия и която имаше три малки деца, изрази общото чувство, заявявайки неочаквано със съвсем спокоен тон:

— Аз по-скоро ще убия децата си и после себе си, отколкото да замина.

И аз разбрах, че тя каза това не от отчаяние, а защото си даваше сметка, че да бяга посред зима по козите пътеки с тия три малки деца, означаваше да ги обрече на явна смърт. По-добре щеше да бъде да ги убие предварително, отколкото да ги подлага на мъчения.

Единственият, който запази присъствие на духа в случая, беше Микеле. Това, мисля, се дължеше на обстоятелството, че той никога не бе признавал властта на германците, считайки ги, както често заявяваше, за бандити, разбойници, престъпници, които временно бяха по-силните, защото разполагаха с оръжие и си служиха с него. След като прочете заповедта на германското командуване, Микеле се задоволи само да каже с остра насмешка:

— Кой от вас казваше, че германци или англичани били едно и също нещо, нека сега излезе да го видим.

Всички мълчаха, най-вече Филипо, баща му, към когото бяха отправени тези думи. Бяхме се събрали вечерта в колибата около огъня и Париде се обади:

— Ти се подиграваш с нас, но за нас това означава смърт… тук са домовете ни, тук — добитъкът, тук — имуществото, тук ни е всичко… ако си отидем, какво ще стане с тях?

Както вече обясних, Микеле беше човек с особен характер — добър, но в същото време твърд, великодушен, ако щеш, но жесток. Той се засмя отново и отвърна:

— Че какво, ще загубите всичко и после може и да умрете… какво чудно в това? Нима не загубиха всичко и не загинаха поляците, французите, чехите и въобще всички, които бяха под германската окупация?… Сега е ред на нас, италианците. Докато това нещастие постигаше другите, никой от вас не протестира… сега то идва и до нас… само че днес до мен, а утре до теб.

Тия думи на Микеле смутиха силно всички и най-вече Филипо, който видимо цял трепереше и беше загубил и ума, и дума.