Чочарка

Но с това не искам да кажа, че беше бърборко. Напротив, винаги разказваше нещо интересно, докато бърборковците отегчават и след известно време човек престава да ги слуша. А Микеле винаги ни заинтригуваше и ние го слушахме с интерес, понякога дори ми се е случвало да изоставям плетенето на фланелите, за да го слушам по-добре, когато развиваше някое своя мисъл. Но заговореше ли, не си даваше сметка за нищо, нито за времето, което минаваше, нито за лампата, която угасваше, нито че понякога двете с Розета имахме нужда да останем малко сами. Той продължаваше да говори разпалено, еднообразно, изпълнен с добра воля, и когато го прекъсвах с думите: „Хайде, трябва да си лягаме“ или „стана обяд“, той винаги изпадаше в неловко положение и на лицето му се изписваше огорчение, което като че ли искаше да каже: „Ето какво значи да разговаряш с глупави и лекомислени жени като тези, напразно загубено време.“

През тези четиридесет дъждовни дни не се случи нищо значително извън едно събитие, което искам да разкажа и което се отнася до Филипо и изполичаря му Винченцо.

През една дъждовна сутрин, когато ръмеше и небето беше покрито с тъмни облаци, които се изкачваха безспир, непрестанно откъм морето, ние с Розета присъствувахме на клането на една коза, която Филипо беше купил от Париде и искаше да препродаде на части, след като, естествено, прибереше своя дял. Козата на черни и бели петна беше вързана на един кол и евакуираните от нямане какво да правят я разглеждаха, пресмятайки колко тежи и колко месо щеше да даде одрана и изчистена. Докато стояхме прави под дъжда, о обувки, потънали в калта, Розета прошепна:

— Майко, мъчно ми е за бедната коза… ето на, сега е жива, а след малко ще я заколят… ако зависеше от мен, аз бих я убила…

— А какво ще ядеш тогава? — отвърнах й аз.

— Хляб и зарзават… непременно месо ли трябва да се яде? И аз също съм от месо и моето не се отличава много от нейното… какво е виновна тя, че е животно и не може да разсъждава и се защитава?

Предавам подробно тези думи на Розета най-вече за да дам представа как разсъждаваше и мислеше тя в ония дни, в разгара на войната и глада. Може би мислите й бяха наивни и глупави, но те потвърждаваха, както вече казах, нейното особено съвършенство, заради което не може да се намери в нея никакъв недостатък. Дори тези неясни разсъждения да бяха плод на неопитността и невежеството й, все пак бяха искрени и бликащи направо от сърцето. Впоследствие се уверих, че това нейно съвършенство е било крехко и почти неестествено като на цвете, израснало в парник, което, изнесено на свеж въздух, посърва и умира. Но в този момент нейните думи не можеха да не ме разнежат и да не ме накарат да помисля, че с нищо не бях заслужила такава добра и нежна дъщеря.

През това време касапинът, някой си Иняцио, който би могъл да бъде всичко друго, но не и касапин, един невесел и отпуснат мъж с буйни, прошарени на челото си коси, дълги бакенбарди и хлътнали сини очи, свали палтото си и остана по жилетка. На една масичка до кола, за който бе вързана козата, бяха приготвени два ножа и едно легенче, също като в болница преди операция. Иняцио взе един от ножовете, опита остротата му на дланта си, после се доближи до козата и като я улови за рога, изви назад главата й. Козата започна да върти очи от страх, сякаш те щяха да изскочат от орбитите си, като че усети какво я очаква и изблея жално, сякаш молеше: „Не ме убивай, милост!“

Но Иняцио захапа долната си устна и с един замах заби ножа чак до дръжката в гърлото на животното, държейки го здраво за рогата. Филипо, който му помагаше, подложи бързо легенчето под шията на животното. От раната бликна кръв като от чешма, черна, гъста и топла, димяща на въздуха. Козата потрепера, после полузатвори очи, които бяха се вече замъглили, като че с изтичане на кръвта й в съда си отиваше и животът й, а с живота и погледът й. Накрая краката й се подвиха и тя се отпусна, бих казала доверчиво и безпомощно, в ръцете на оногова, който я беше убил.

Розета се беше отдалечила под дъжда, който не преставаше да ръми, на мен ми се искаше да я настигна, но трябваше да остана там, защото месото беше малко и не исках да го изпусна. Освен това Филипо ми беше обещал да ми даде червата, а те са много вкусни печени на скара на огън от дървени въглища или дърва.

Иняцио повдигна козата за задните й крака и влачейки я в калта, я окачи малко по-нататък на два кола, надолу с главата и с разкрачени крака. Всички се събрахме да го гледаме как работи.