Чочарка

— Ти постоянно се шегуваш… но сега не е време за шеги — каза Филипо.

— А на теб не ти ли е все едно? — отвърна Микеле иронично. — Не беше ли казал, че за теб германци или англичани значат едно и също нещо?

Филипо попита:

— Но какво трябва да правим най-после?

И за първи път видях, че цялата му мъдрост, която се градеше върху „тук няма глупаци“, не струва и пукната пара не само за нас, но и за него самия.

Микеле сви рамене.

— Нима германците не са господарите? Идете при тях и ги питайте какво да правите. А те ще ви кажат, че сте длъжни, да изпълните това, което е написано тук, на този лист.

Тогава Париде изказа мисъл, подобна на тази на Анита за децата й:

— Аз ще грабна пушката и ще убия първия германец, който се зададе… после, естествено, ще убия и мен, но какво от това?… Поне на оня свят няма да ида сам…

Микеле се засмя и каза:

— Браво! Ето сега започваш да разсъждаваш както трябва!

Стояхме така разколебани, Микеле продължаваше да се подхилва, а останалите гледаха някак оглупели загасващия огън. Накрая Микеле стана сериозен и съвсем неочаквано каза:

— Искате ли да знаете какво трябва да сторите? — Всички го гледаха с надежда и той продължи. — Няма да правите нищо, това е всичко. Правете се, че никога не сте виждали тази заповед. Останете където сте, продължете да си живеете както досега и не обръщайте внимание на германците и на прокламациите им, както и на всички техни закани. Ако те наистина искат да опразнят тази зона, ще трябва да го извършат не с късове хартия, които не струват нищо, а със сила. И англичаните имат сили, но поради лошото време не могат да ги употребят и се спряха. Така е и с германците. Ако вие не се помръднете оттук, те ще се замислят, преди да изпратят по тия конски пътеки свои войници. А даже и да дойдат, ще трябва да ви отведат оттук със сила. С една дума, правете се на глухи, после ще видим. Не знаете ли, че германците и италианските фашисти навсякъде са разпратили прокламации и все заплашват със смърт всеки, който не се подчини? Аз самият бях войник на двадесет и пети полк и дезертирах. След това издадоха прокламация, която също заплашваше със смърт ония, които не се завърнат в частите си, аз вместо да отида в частта си, дойдох тук. Съветвам ви да направите като мен и да не се помръднете оттук.

Този беше най-простият и най-правилен изход от положението, но никой не бе помислил за него, защото, както казах, всички считаха германците като власт, а всички имаха нужда от власт, па каквато и да е тя. Освен това, когато нещо е напечатано на книга, хората смятат, че по него изобщо не могат да се правят възражения. С една дума същата вечер всички се прибраха да спят почти успокоени и с повече вяра в бъдещето, отколкото сутринта, когато бяха станали. На следния ден като по чудо никой вече не спомена за немците и за заповедта за евакуация. Изглеждаше, сякаш всички се бяха наговорили да не мислят вече за това и да действуват тъй, като че ли нищо не се е случило.

Изминаха няколко дни и ние се убедихме, че Микеле и бил прав, защото никой не дойде до Сант Еуфемия, а доколкото разбрахме — и до други места. Можехме да считаме, че са отменили решението си и са се отказали от евакуиране, защото заповеди от същия род и по същия повод вече не стигнаха до нас.

Колко дни валя? Аз смятам, че валя повече от четиридесет дни, както при потопа. Освен това времето се застуди, защото зимата настъпи, и вятърът, който духаше откъм морето на пристъпи и носеше влага и мъгли, беше леден, а и водата, която се изливаше всеки ден от облаците върху планините, беше смес от сняг и лед и бодеше лицето като с игли. В стаичката нямаше нищо друго освен един мангал с дървени въглища, който държахме до краката си. Обаче по-голяма част от времето двете с Розета прекарвахме свити една до друга в леглото или стояхме в колибата на тъмно пред винаги запаления огън. Обикновено валеше цяла сутрин и към пладне небето се проясняваше, но само за малко, защото всички онези облаци, разкъсани и парцаливи, не се разнасяха, а висяха в небето, сякаш за да си поемат дъх, и морето беше по-мръсно и по-замъглено от всякога. Следобед отново започваше да вали и продължаваше тъй до вечерта и през цялата нощ. Ние двете бяхме винаги заедно с Микеле. Обикновено той говореше, а ние слушахме.

За какво говореше той? За всичко по малко. Обичаше да разказва и го вършеше с тон на професор или на проповедник и аз често пъти му казвах:

— Жалко, че не си станал свещеник, Микеле… Знаеш ли какви хубави неделни проповеди щеше да държиш.