Човекът в лабиринта

Можеше да извика запаметени сцени от стотици светове. Човечеството се беше разпростряло навсякъде, беше посяло семето на Земята върху колонии от хиляда звездни системи. Да вземем например Делта Павонис VI: на двайсет и осем светлинни години разстояние, променяше се бързо. Нарекоха я Локи. За Мълър наименованието беше голяма грешка, защото Локи беше жизнен умен малък свят. Заселниците на Локи, изолирани на петдесет години от Земята, се бяха отдали на култа към изкуствено затлъстяване чрез промяна в глюкозната регулация. Мълър ги посети десет години преди злощастното си пътешествие до Бета Хидри IV. Мисията трябваше да оправи грешките на планетата, изгубила досега си със света-майка. Спомни си една топла планета, обитаема само в тесния пояс на умерения климат. Премина през стените на зелената джунгла, обрамчила черна река, видя зверове със святкащи очи, които се тълпяха по заблатените брегове; най-накрая стигна до селището, където дебели Буди с тегло по няколкостотин килограма седяха пред сламени колиби, потънали във величествена медитация. Никога преди не беше виждал толкова плът на кубичен метър. Жителите на Локи бяха променили глюкорецепторите си, за да предизвикат натрупване на мазнини. Това ненужно действие не беше свързано с някакъв проблем на околната среда, просто им харесваше да бъдат огромни. Мълър си припомни ръце, които приличаха на бедра, за бедра като колони, за кореми с безкрайни дипли от ликуващо изобилие.

На шпионина от Земята най-гостоприемно предложиха жена. За Мълър това бе урок колко относителна може да бъде културата. В селището имаше две-три жени, които, макар и доста едри, според местните стандарти бяха мършави, следователно отговаряха приблизително на нормите от собствената среда на Мълър. Не му предложиха от тези будещи жалост, недоразвити стокилограмови несретнички, защото щеше да е невъзпитано да разочароват госта с каква да е партньорка. Изнамериха му един рус колос с гърди като гюлета и бутове като истински континенти от тресяща се плът.

Преживяването беше незабравимо.

Съществуваха още толкова много други светове. Той беше неуморим пътешественик. Тънкостите на политическите манипулации оставяше за хората от типа на Бордман. Самият Мълър, ако му се наложеше, действаше вещо, почти държавнически, но той смяташе себе си повече за изследовател, отколкото за дипломат. Беше треперил в метанови езера, беше се пържил в постсахарски пустини, беше вървял с номади през пурпурна равнина, за да търси техните загубили се стада. Поради грешки на компютъра бе претърпявал корабокрушения в лишени от кислород светове. Беше виждал медните скали на Дамбала, високи осемдесет километра. Беше плувал в гравитационното езеро на Мордред. Беше спал край многоцветен поток, под сияещо небе с три слънца, беше прекосявал кристалните мостове на Процион XIV. Съжаляваше за малко неща.

А сега, сгушен в сърцето на лабиринта си, наблюдаваше екраните и чакаше непознатият да го намери. В ръката си държеше оръжие — малко и безучастно.

2.

През този следобед събитията се развиваха бързо. Роулинс се замисли дали нямаше да бъде по-добре, ако се беше вслушал в предложението на Бордман да остане да пренощува в лагера, преди да тръгне да търси Мълър.

Поне три часа дълбок сън, който да освободи съзнанието му от напрежението — едно бързо гмурване под кабелите на апаратурата за сън винаги беше полезно. Да де, но не си направи труда. А сега вече нямаше тази възможност. Сензорите му съобщиха, че Мълър е съвсем близо пред него.

Най-неочаквано го разтревожиха въпросите за морала и за обикновената храброст.

Досега не беше извършвал нищо значимо. Учеше, изпълняваше рутинни задачи в канцеларията на Бордман, от време на време се занимаваше и с по-заплетени проблеми. Но винаги смяташе, че истинската му кариера още не е започнала, че всичко досега е само предварителна работа. Това усещане за бъдещото начало не се беше изпарило, но беше време да признае, че моментът е настъпил. Това вече не беше упражнение на тренажора. Ето го, висок, рус, млад, упорит и амбициозен, застанал пред прага на действията (Бордман изобщо не бе лицемерен като ги определи така), които можеха да променят хода на историята.

Пинг!

Той се озърна. Сензорите заработиха. От сенките пред него изплува фигурата на човек. Мълър.

Гледаха се от двайсет метра разстояние. В спомените на Роулинс Мълър беше гигант, затова сега се изненада, като видя, че са приблизително еднакво високи — малко над два метра. Мълър беше облечен в тъмна, лъскава дреха, а при светлината в този час на деня лицето му беше като скица от пресичащи се равнини и издадености, цялото във възвишения и падини.

В ръката си държеше ябълковидното устройство, с което беше унищожил сондата.

В ухото на Роулинс избръмча гласът на Бордман:

— Приближи се. Усмихни се. Дръж се свенливо, несигурно, приятелски настроен и много разтревожен. Дръж ръцете си така, че да ги вижда непрекъснато.