Човекът в лабиринта

— Защо изобщо ще съществуват капани по изходния маршрут? Това би означавало строителите на лабиринта да затворят и себе си така, както запечатват лабиринта за враговете си. Защо да го правят?

— Кой знае, Нед? Те са били извънземни.

— Да, извънземни.

15.

Бордман се сети, че разговорът им не бе завършил. Опита се да бъде дружелюбен.

— А кое беше най-лошото, което ти видя досега?

— Онзи другият екран, по-назад — рече Роулинс. — Онзи, който ти показва всички гадни неща, скрити в собственото ти съзнание.

— Кой точно беше този екран?

— Онзи на входа за зона H. Златист екран, прикрепен с метални ленти към висока стена. Погледнах го и видях за няколко секунди баща си. Сетне видях едно момиче, което някога познавах; то стана монахиня. На екрана то се събличаше, предполагам това разкрива нещо от подсъзнанието ми, а? Нещо като змийско гнездо. Но кой го няма?

— Аз не видях подобни неща.

— Не би могъл да го пропуснеш. Беше… ами, на около петдесет метра от мястото, където застреля първото животно. Малко вляво, на половината височина на стената, квадратен екран — по-скоро трапецовиден всъщност, с яркобели метални очертания, преливаше от цветове, формите…

— Да. Значи, онзи — с геометричните форми.

— Видях как Марибет се разсъблича — рече Роулинс объркано. — А ти си видял геометрични фигури, така ли?

16.

Зона F също можеше да бъде смъртоносна. В земята се разтвори малък, бисерен на цвят отвор, от който заизвира поток от блестящи сачми, който се понесе към Роулинс. Движеха се със злостната непримиримост на поток гладни мравки-войници. Жилеха плътта. Той сгази няколко от тях, но в раздразнението и ожесточеността си едва не приближи твърде много до неочаквано проблеснала синя светлина. Ритна три сачми към нея и те се стопиха.

17.

На Бордман вече му бе дошло твърде много.

18.

От входа на лабиринта дотук бяха стигнали за час и четирийсет и осем минути, макар да им се струваше повече. Маршрутът през зона F ги отведе до стая с розови стени, където струи пара свистяха през невидими вентили. В дъното на стаята се виждаше ирисовиден отвор. Ако не преминеш през него в точно определен момент, ще бъдеш размазан. От отвора се излизаше в дълъг, с ниски сводове коридор, потискащо топъл и душен, чиито стени бяха оцветени в кървавочервено и пулсираха отвратително. Коридорът водеше до открит площад, от чийто ъгли се издигаха шест плочи от бял метал, досущ като мечове, които всеки миг ще се стоварят. Фонтан изригваше струя вода на сто метра височина. В дъното на площада имаше три кули с много прозорци, всичките с различни размери. По стъклата им играеха призматични отблясъци от прожектори. Нямаше счупени прозорци. На стъпалата на една от кулите лежеше разчлененият скелет на създание, дълго близо десет метра. Черепът му бе покрит от сферична каска — несъмнено космически шлем.

19.

Алтън, Антонели, Камерън, Грийнфийлд и Щайн бяха личният състав на лагера в зона F, базовият лагер за атакуващата група. Антонели и Щайн се върнаха на площада в средата на F и намериха там Роулинс и Бордман.

— Остава съвсем малко път — рече Щайн. — Искате ли да починете, мистър Бордман?

Бордман го изгледа свирепо и четиримата поеха към лагера.

Антонели докладва:

— Дейвис, Отавио и Рейнолдс преминаха в зона E тази сутрин, докато Алтън, Камерън и Грийнфийлд достигнаха при нас. Петрочели и Уокър разузнават вътрешната част на E и полека-лека проправят път към D. Казват, че там положението било много по-добро.

— Ще им одера кожата, ако влязат — рече Бордман.

Антонели се усмихна загрижен.

Базовият лагер се състоеше от два издигнати един до друг купола върху малко свободно пространство в края на една градина. Мястото бе добре проучено и не се очакваха никакви изненади. Роулинс влезе в единия купол и свали обувките си. Камерън му подаде почистващо устройство. Грийнфийлд му даде пакет храна. Роулинс се притесняваше в компанията на тези мъже. Те не разполагаха с възможностите, които животът му бе предложил. Нямаха необходимото образование. Нямаше да живеят толкова дълго, колкото него, дори и да избегнат всички опасности, на които се излагаха. Никой от тях нямаше руса коса или сини очи, а навярно и не биха могли да си позволят преобразяване, чрез което биха могли да се сдобият с такива черти. Ала въпреки това те изглеждаха щастливи. Може би се дължеше на факта, че никога не бяха се изправяли против морала си, за да подмамват Ричард Мълър да излезе от лабиринта.

Бордман влезе в купола. Роулинс се изненада като видя колко издръжлив и неуморим бе старецът. Бордман рече засмян:

— Кажете на капитан Хостийн, че изгуби баса. Успяхме.

— Какъв бас? — попита Антонели.

— Смятаме, че Мълър по някакъв начин ни следи — обясни Грийнфийлд. — Действията му са съвсем регулярни. Обитава задния квадрант на зона A, колкото е възможно по-далеч от входа — ако това е входът, който той използва, — върти се по една дъга, която балансира напредващата група.