Човекът в лабиринта

Беше като детска игра на дама — стъпваш на чертата и „изгаряш“. Тук обаче залозите бяха по-големи. Движеше се предпазливо, усещаше как смъртта го следва по петите. Що за хора са били онези, построили това чудо? На пътя пред него изригваше пламък. Компютърът отброи времето му. Едно, две, три, четири, пет, ДАВАЙ! Роулинс мина.

Невредим.

Спря се от другата страна и погледна назад. Бордман поддържаше темпото, възрастта не му пречеше. Помаха му и намигна. И той премина по същия начин. Едно, две, три, четири, пет, ДАВАЙ! Бордман прекоси изригващия пламък.

— Да поспрем ли за малко? — попита Роулинс.

— Не се грижи за стареца, Нед. Върви. Още не съм изморен.

— Предстои ни тежък участък.

— Да го преминем тогава.

Роулинс не можеше да не погледне към костите. Голи скелети на стотици години и трупове, които бяха тук сравнително отскоро. Същества от много раси бяха намерили тук смъртта си.

Ами ако той самият загине в следващите десет минути?

Започнаха да проблясват ярки светлини; многократно в секунда. Фигурата на Бордман на пет метра зад него стана феерична, извършваше сякаш накъсани движения. Роулинс вдигна ръка пред очите си, за да я види как трепти. Като че всяка частица от секундата някой просто изтриваше по нещо от възприятията му.

Компютърът му нареди: Извърви десет крачки и спри. Едно. Две. Три. Извърви десет крачки и спри. Едно. Две. Три. Извърви десет крачки и спри. Едно. Две. Три. Бързо премини до края на склона.

Роулинс не можеше да си спомни какво би му се случило, ако не успееше да поддържа точното темпо. Тук, в зона H, кошмарите бяха толкова начесто, че не можа да запомни всичките. Тук ли бе мястото, където отгоре неочаквано се стоварваше тежка цял тон скала? Или където се събираха стените? Или където мост като фина паяжина захвърляше жертвите си в огненото езеро?

В този момент очакваната продължителност на живота му бе двеста и пет години. И той искаше да изживее повечето от тях. Все още съм прекалено млад, за да загина, помисли си Нед Роулинс.

Затанцува по музиката на компютъра, мина покрай огненото езеро, покрай сблъскващите се стени.

2.

Някакво същество с дълги зъби бе кацнало над вратата пред тях. Чарлз Бордман внимателно извади оръжието от раницата си и включи автоматичния прицел. Нагласи го за маса до трийсет килограма и разстояние до петдесет метра.

— Взел съм го на мушка — каза той на Роулинс и стреля.

Мълнията срещна стената: ивици блещукащо зелено изригнаха и се смесиха с тъмночервеното. Звярът подскочи с изпънати в последна агония крайници и падна. Отнякъде изникнаха три малки лешоядни животни и започнаха да го ръфат.

Бордман се изсмя. Трябваше да си признае, че не се изискваха кой знае какви умения да се ловува с автоматичен прицел. Ала не бе ловувал много отдавна. Когато бе трийсетгодишен, бе прекарал една дълга седмица в резервата „Сахара“; бе най-младият от групата — осем бизнесмени и правителствени консултанти, тръгнали на лов. Бе предприел пътуването поради политическата полза, която можеше да извлече от него. Беше му съвсем противно: парещият въздух в ноздрите, палещото слънце, жълтокафеникавите животни, мъртви върху пясъка, хвалбите, необузданото клане. Когато човек е само на трийсет години, не е много толерантен към безсмислените спортове на по-възрастните. Ала въпреки това остана, защото бе преценил, че ще е полезно да се сприятели с тези мъже. Така се и оказа — полезно. Никога повече не излезе на лов. Ала това тук бе по-различно. Дори и с автоматичен прицел. Това тук не бе никакъв спорт.

3.

Изображенията играеха върху златистия екран, окачен върху стена, близо до вътрешната граница на зона H. Роулинс видя как се очертава лицето на баща му, как се сраства с обграждащите го шарки от линии и кръстчета, как избухва в пламъци. Екранът се захранваше външно: онова, което показваше, се намираше в окото на гледащия го. Дроните, които бяха преминали оттук, бяха видели празен екран. Роулинс видя как върху екрана се появява изображението на момиче. Марибет Чеймбърс, шестнайсетгодишна, второкурсничка в гимназията „Милостивата дева“ в Рокфорд, Илинойс. Марибет Чеймбърс се усмихна свенливо и започна да се съблича. Косата й бе коприненомека, златен облак; очите й — сини, устните — пълни и влажни. Разкопча сутиена си и разкри две твърди, щръкнали напред бели кълбета, по които играеха отблясъци. Бяха високи и близки едно до друго, сякаш неподвластни на никаква гравитация, а долчинката помежду им бе шест инча дълбока и една шестнайста от инча широка. Марибет Чеймбърс се изчерви и разголи и долната част на тялото си. Малки гранатови украшения висяха над пълничкото й розово задниче. Разпятие от слонова кост се люлееше на златна верижка около бедрата й. Роулинс се опита да не гледа към екрана. Компютърът го насочваше и той покорно затътри крака.