Човекът в лабиринта

— Защо подстрига косата си? — попита той.

— Това си е право на всяка жена. Не ти ли харесва?

— Не колкото преди. — Влязоха в парка. — Беше по-дълга, по-синя, като море в бурен ден. — Качиха се в прилично на живачна вана возило. Тя седна колкото можа по-далеч, сви се до входния люк. — А и гримът. Извинявай, Марта. Бих искал да ми хареса, но…

— Разкрасих се за твоето посрещане.

— Защо правиш така с долната си устна?

— Какво правя?

— Нищо — рече той. — Пристигнахме. Стаята е резервирана, нали?

— Да, на твое име.

Влязоха. Той положи длан върху регистрационната планка. Тя светна в зелено и двамата се запътиха към асансьорната шахта. Хотелът започваше на пето подземно ниво под космодрума и се издигаше на още петдесет етажа; стаята им бе близо до дъното. Специален избор, помисли си той. Може би — апартаментът за младоженци. Влязоха в стая с калейдоскопични завеси и голямо легло с всички аксесоари. Осветлението бе тактично приглушено. Мълър си помисли за месеците, прекарани само с кубове-жени, и усети свирепо пулсиране в слабините си. Знаеше, че няма да има нужда да обяснява нищо на Марта. Тя мина покрай него към стаята си и остана там дълго. Мълър се съблече.

Тя излезе гола. Всичкият измамен грим бе свален, косата й отново бе синя.

— Като морето — рече тя. — Съжалявам, че не можах да я удължа там. Стаята не е програмирана за това.

— Сега е далеч по-добре — каза й той.

Бяха на десет метра разстояние един от друг. Тя стоеше в профил към него и той огледа контурите на крехките й и същевременно здрави форми: малките, щръкнали гърди, момчешкото задниче, елегантните бедра.

— Хидранците — рече той, — са или двуполови, или безполови, не знам точно кое от двете. Това показва колко добре съм ги изучил, докато бях там. Не знам как го правят, но мисля, че при хората удоволствието е по-голямо. Защо стоиш там, Марта?

Тя мълчаливо приближи към него. Той обгърна рамото й, а с другата ръка обхвана една от гърдите й. Когато преди правеше това, усещаше как зърното й се втвърдява от желание под пръстите му. Но не и сега. Тя леко потрепери, досущ като млада кобилка, която се готви за скок. Докосна с устни устните й — бяха сухи, стегнати, враждебни. Когато прокара ръка по фино очертаната й брадичка, тя сякаш потрепери. Притегли я надолу и двамата седнаха един до друг на леглото.

Той забеляза болката в очите й.

Марта се претърколи настрани от него, главата й се удари силно във възглавницата и той забеляза как лицето й се изкриви от някаква непреодолима болка. Сетне тя взе ръцете му в своите и го притегли към себе си. Коленете й се издигнаха, а бедрата й се разтвориха.

— Вземи ме, Дик — рече престорено. — Веднага!

— Защо е това бързане?

Тя се опита да го насили върху себе си, в себе си. Той обаче не искаше да стане така. Освободи се от нея и седна. Бе почервеняла до раменете, сълзи блестяха по лицето й. Той вече знаеше истината, която искаше да узнае, но трябваше да попита.

— Кажи ми какво не е наред, Марта.

— Не знам.

— Държиш се така, сякаш ти се гади.

— Мисля, че ми се гади.

— Кога започна това?

— Аз… о, Дик, защо са всичките тези въпроси? Моля те, любов моя, ела при мен.

— Ти не ме желаеш. Наистина. Но си много мила.

— Аз… опитвам се да те направя щастлив, Дик. Толкова боли… толкова…

— Какво боли?

Тя не отговори. Зае предизвикателна поза и отново го дръпна към себе си. Той скочи от леглото.

— Дик, Дик, предупреждавах те да не отиваш! Казах ти, че имам предчувствие. И че могат да ти се случат други неща, освен да те убият.

— Кажи ми какво те боли?

— Не мога. Аз… не знам.

— Това е лъжа. Кога започна?

— Тази сутрин. Когато станах.

— И това е лъжа. Трябва да знам истината.

— Люби ме, Дик. Не мога повече да чакам. Аз…

— Какво ти е?

— Не мога да понеса…

— Какво не можеш да понесеш?

— Нищо. Нищо.

Тя също стана от леглото, отърка се о̀ него, като разгонена котка, потреперваше, мускулите изпъкваха по лицето й, очите й бяха налудничави.

Той я хвана за китките и ги притисна една в друга.

— Кажи ми какво не можеш да понесеш повече, Марта.

Тя се задъха. Той стисна по-силно. Тя се дръпна назад, отметнала глава, гърдите й сочеха тавана. Голотата й го подлудяваше, възпламеняваше го.

— Кажи ми — рече той. — Какво не можеш повече да понесеш…

— … да бъда близо до теб — отвърна тя.

Шеста глава

1.

Вътре в лабиринта въздухът бе някак по-топъл и по-свеж. Стените сигурно спират вятъра, помисли си Роулинс. Напредваше внимателно, вслушваше се в гласа, който нашепваше в ухото му:

Завий наляво… три крачки… стъпи с десния си крак встрани от черната ивица на настилката… обърни се на място… наляво… четири крачки… деветдесет градуса завой надясно… веднага завой отново на деветдесет градуса надясно.