Човекът в лабиринта

— Как смяташ, че ще мога да живея в мир със себе си, след като измъкна Дик Мълър от черупката му?

— Почакай и ще видиш. Ще откриеш, че си постъпил правилно в конкретната обстановка. Или поне си направил най-малкото зло. Повярвай ми, Нед. Точно сега може и да си сигурен, че душата ти ще бъде завинаги омърсена от тази задача, но няма да е точно така.

— Ще видим — рече тихо Роулинс.

Бордман се бе оказал по-хлъзгав от всякога, дори и когато бе в добродушното си настроение. Да умре в лабиринта, помисли си Роулинс, бе единственият начин да избегне капана на тези морални двусмислия; в мига, в който тази мисъл се породи, той я отхвърли с ужас. Взря се в екрана.

— Да влизаме — рече. — Чакането ми омръзна.

Пета глава

Мълър ги видя как приближават, но не разбираше защо остава толкова спокоен. Наистина, той бе унищожил един от роботите им и след това те спряха да изпращат нови. Но екраните му показваха, че хората организираха лагери във външните зони. Не можеше да различи ясно лицата им. Не можеше да види и какво правят там. Преброи около дузина мъже; някои се бяха настанили в зона E, но по-голямата група бе в зона F. Мълър видя, че неколцина загинаха във външните зони.

Имаше начини да ги нападне. Можеше, ако поиска, да наводни зона E с помощта на акведукта. Случайно го беше направил веднъж и на града му трябваше почти цял ден, за да почисти. Спомни си как по време на наводнението зона E се изолира и специална преграда не позволи на водата да се разлее. Ако нашествениците не загинат от приливната вълна, те сигурно щяха да задействат в паниката си някои от капаните. Мълър можеше да предприеме и други неща, за да им попречи да влязат във вътрешния град.

Ала не стори нищо. Знаеше, че същинската причина за бездействието му е жаждата да наруши дългогодишната си самота. Колкото и да ги мразеше, колкото и да се боеше от тях, колкото и да се ужасяваше, че уединението му ще бъде нарушено, Мълър остави хората да си проправят път към него. Срещата вече бе неизбежна. Те знаеха, че той е тук. (Дали знаеха кой е той?) Щяха да го намерят, за свое и за негово съжаление. Той щеше да узнае дали дългото изгнание го бе пречистило от страданието му и дали може отново да понесе човешка компания. Мълър обаче бе сигурен какъв щеше да бъде отговорът.

Бе прекарал част от годината сред хидранците; сетне, като разбра, че не е постигнал нищо, влезе в капсулата си, отлетя в небето и се завърна на очакващия го в орбита кораб. Ако хидранците имаха своя митология, той сигурно бе станал част от нея.

Вече в кораба, Мълър извърши нужните операции, за да подготви завръщането си на Земята. След като съобщи на корабния мозък за присъствието си, зърна изображението си върху лъскавия екран на пулта за управление и то малко го изплаши. Хидранците не използваха огледала. Мълър забеляза нови дълбоки бръчки, издълбани върху лицето му, на които не обърна внимание; странното изражение в очите му обаче го разтревожи. Напрегнат съм, рече си той. Приключи с програмирането на обратния маршрут и влезе в медицинския кабинет, нареди 40-DB спад на невралното си равнище, както и гореща вана и цялостен масаж. Като излезе, очите му пак изглеждаха странно; освен това се бе появил и лицев тик. Освободи се лесно от тика, но не можа да направи нищо за очите си.

Очите нямат никакво изражение, рече си Мълър. Става нещо с клепачите ми. Уморени са от дългото време, прекарано в дихателен костюм. Ще се оправя. Изминалите няколко месеца бяха трудни, но сега вече ще се оправя.

Корабът погълна енергия от най-близката определена за донор звезда. Роторите на кораба се завъртяха около осите на отклонението и Мълър, ведно със своя контейнер от пластмаса и метал, бе изхвърлен във Вселената по един от преките маршрути. Дори и в изкривеното пространство и време се получава известна загуба на абсолютно време, докато корабът профучи през някой шев на континуума. Мълър чете, спа, слуша музика, включи един куб-жена, когато желанието стана прекалено силно. Казваше си, че напрегнатият израз на лицето му изчезва, но сигурно ще си наложи леко преобразяване, като се върне на Земята. Тази екскурзия му бе струвала няколко години от живота.

Имаше и работа за вършене. Корабът надлежно излетя от изкривяването в предначертаните граници — на 100 000 километра от Земята; на комуникационния му пулт забляскаха цветни лампички — най-близката пътна станция му съобщаваше пеленгите. Мълър даде команда за връзка с нея.

— Изравнете скоростта си с нас, мистър Мълър, и ще ви пратим пилот на борда, който да ви отведе до Земята — каза ръководителят на движението.

Корабът на Мълър се погрижи за това. Червеникавият глобус на станцията се появи в полезрението му. Известно време тя се носеше пред Мълър, но постепенно корабът му се изравни с нея.

— Трябва да ви препредадем съобщение от Земята — рече ръководителят на движението. — Обажда се мистър Бордман.

— Давайте — рече Мълър.

Лицето на Бордман изпълни екрана. Изглеждаше розов, скоро подстриган, доста здрав на вид, добре отпочинал. Усмихна се и протегна ръка напред.